Гражданската война в Ирландия (1922 - 1923) противопоставя доскорошни приятели, били се рамо до рамо в борбата за независимост.

Двете страни искат едно и също, но нямат съгласие как да го постигнат и това води до изблици на трудно за обосноваване насилие от ирландци към ирландци. Предполага се, че жертвите са даже повече от тези във Войната за независимост, освободила Ирландия от хватката на Британската империя.

В "Баншите от Инишерин" Гражданската война отеква някъде в далечината и на пръв поглед е представена единствено с няколко безадресни гърмежа, регистрирани някак между другото от изолираните на самотен остров персонажи. Жителите на откъснатия от света Инишерин имат други грижи, но в малкото си общество пресъздават зловещо точно разкола и ожесточението, на които се крепи междусъседската война.

„Баншите от Инишерин“ вероятно ще се окаже най-важният филм на преминалата 2022 г. Не само заради стотиците награди и номинации, включително деветте номинации за „Оскар“ в основни категории. Не и заради това, че е дело на отявлено добър драматург като Мартин Макдона, заявил безпрекословно и категорично себе си в киното с няколко знакови продукции.

Най-добрият му филм до момента отсега вече се усеща като класика и мнозина се поддават на силното му въздействие, но има и отявлени врагове, на каквито обикновено се радват болезнено точните и дълбоки произведения. Творението на Макдона изследва механизма на войната, прост, дълбок и хроничен, психологически обясним и гадничко достоверен, смесвайки безумно комични диалози с неподозирана жестокост и суровост в действията на героите. Прилича на страшна детска приказка, облъхната от заблудата, че другите трябва да постъпват така, както на теб ти се иска. Ако не го правят, или ще ги нараниш, или ще се самонараниш, за да ги промениш според своите представи. Ще ги накараш да съжаляват, че са такива, каквито са, и да страдат само защото страдаш и ти.

В пасторалната идилия на Инишерин войната на отсрещния бряг е само фон, докато местните живеят в своя неприкосновен делириум. Няма как да е случайно, че филмът започва с „Полегнала е Тодора“, където лирическата героиня се сърди на вятъра, че я буди от сън за любимия ѝ. В края на филма войната отсреща привидно приключва, но на острова е започнала друга, пак между приятели и съседи.

Падрик (Колин Фарел, неописуемо простосърдечен в ролята) живее в пълен комфорт. Грижи се за домашните си животни с любов, сестра му пък – за него, а той всеки ден ходи в кръчмата и сяда със своя най-близък приятел Колм да бъбри и да попийва. Един ден Колм (достолепният Брендън Глийсън в един от върховете в кариерата си) ненадейно му заявява, че вече не го харесва и не иска повече да си общуват. Предпочита да се съсредоточи върху свиренето на цигулка и композирането, отколкото да слуша по два часа на ден за фъшкиите на любимото магаренце на скучния си приятел.

Колм твърди, че иска да остави нещо след себе си, когато умре, а Падрик започва да се пита наистина ли толкова му пречи в това начинание. Внезапно персонажът на Колин Фарел открива, че на острова нямат особено високо мнение за него и репутацията му на добър човек не му носи особени симпатии. Целият му свят се срутва като след взрив, но той не се отказва, преследва приятеля си навсякъде, изисква обяснения и аргументация, докато Колм не му поставя драстичен ултиматум – че ще реже пръст по пръст музикантската си ръка, ако не бъде оставен на мира.

В началото Падрик сякаш е стимулиран да покаже доброто в себе си, отпушва се за света и продължава да постъпва благородно, опитва се да защити позицията си. Но когато това не му носи успех, преобразяването му достига ужасяващи мащаби. С него затъват и останалите персонажи във филма, неспособни да се измъкнат от собствената си духовна изолация на откъснатия остров.

Единствено сестрата на Падрик се спасява с цената на личен катарзис и вероятно неизлечимо чувство за вина – но в света на Мартин Макдона спасението от екзистенциалната прокоба не е безболезнен акт и не се случва без жертви по пътя. Сред жертвите се оказва невинният Доминик (още една блестяща поддържаща роля на Бари Киогън), който не намира помощ в малкото общество от отчуждаващи се един от друг хора.

През цялото време мотивите на Колм и истинските му мисли са обвити в мистерия и създават впечатление, че най-същественото в „Баншите от Инишерин“ остава неизказано и може би е единствено бегло намекнато в няколко безмълвни интеракции между двамата герои. Колм не престава да се грижи за приятеля си, а и музиката май не му е чак толкова важна, колкото твърди. Дали отчаянието му от собствения живот, от безпътицата и самотата не го кара да изостави Падрик в опит да убеди по-младия си другар да потърси друг живот някъде надалеч? Някъде, където ще върши нещо повече от отглеждане на животни и пиене в кръчмата всеки ден? А наистина ли Падрик е местният глупак, задето намира щастието в простичките неща и не страда по неосъществени блянове? Или е всъщност най-умният на остров Инишерин?

Такива са загадките в този обгорен със значения филм. Такива са ценностните и психологически предизвикателства, които той влага в измамно семплата съседска крамола. На финала виждаме подадена ръка за примирие, която обаче няма да бъде приета. Защото дори тези, които не са искали конфликтът да започне, в един момент вече го виждат като нещо извечно и неизбежно. Раните са се оказали твърде дълбоки и краят на всякакви илюзии за мирно решение е настъпил още със смъртта на магарето, олицетворяващо детската невинност и доброта.

Режисьорът с размах борави с митове и символи от ирландския фолклор, откъдето взима и баншите – жени призраци, възвестяващи смърт в семейството. Макдона не изоставя и присъщата си ирония и пропива филма със специфичното си чувство за хумор, винаги болезнено и някак изстрадано, идващо от дълбоко място. В света на автора съдбата е въоръжена с най-зловещата ирония, тя е злобно хумористична и проявява безмилостно усещане за абсурд. Съдбата е цял отделен персонаж, тук превъплътен в жената в черно, побрала в себе си не само идеята за баншите, но и проникналата навсякъде в Инишерин депресия.

Жителите на острова се крият от тази жена, но тя ги дебне на всяка крачка и явно рано или късно завладява съзнанията им. Единствено сестрата на Падрик приема жената в черно в къщата си и открива как да се спаси от нея. Но не и как да избави останалите.

„Баншите от Инишерин“ обяснява необясними неща и калибрира конкретика на абстрактен фон, който е учудващо достоверен. Този път Мартин Макдона не се занимава да лекува егото на героите или зрителите си, а го атакува в истинските му дълбини. Мрачен и смешен, истинен по абсурден начин, филмът бие по комплекси и предубеждения, типизира симпатични герои и някак от раз ги превръща от комични в трагични. Умело, талантливо и болезнено точно.

В същото време това е и антивоенен филм, който разобличава античовешкото в нас, креещо неконтролирано. Безотговорни са всички в зелените поля на този остров – дори тези с добри намерения са същински банши и прокобват смърт с всеки свой жест, дума или действие. Как да потушим огъня на войната в такъв свят? Актуален въпрос тук и сега, както и преди 100 години по онези красиви ирландски ширини.