ТРИ БИЛБОРДА ИЗВЪН ГРАДА


от
на г.

ТРИ БИЛБОРДА ИЗВЪН ГРАДА

Изнасилване до смърт, полицейско бездействие и произвол, домашно насилие, расизъм,  неприлично предложение от джудже, смъртноболен от рак, палежи, износ на насилие при международни акции на американски спецчасти, самоубийство, издевателства в училище по подразбиране и лицемерно автотерапевтично поведение на локалната църква… Светът е малък, особено в едно малко американско градче, където всичко това му е вменено като неотменен житейски реквизит.

Почти като в платформата-местодействие на някои от филмите на Ларс фон Триер - нещо крее и кипи под привидността на ежедневието, там срамното минало и обреченото бъдеще се пресрещат безпощадно, а невинни сякаш няма и не бива да има. Защото повечето персонажи са склонни да простят на себе си, но не и на другите. Изход сякаш има, но е труден и с неизвестна посока, а личната вина е само част от пътя.

Финалът на „Три билборда извън града“ е толкова отворен, че сякаш започва нов филм с още по-затегнат възел на конфликтите, но със същите герои, раздирани от вътрешни противоречия и външен натиск на доброто и злото, които върлуват и сеят раздор и болка навсякъде около себе си. Отмъщението може да бъде преместено на друго ниво, но вероятните му последици едва ли ще подскажат по-отговорно отношение към света и другите. Мартин Макдона, режисьор и сценарист на филма, е оптимист на парче, но мрачен реалист в общ план.

Всеизвестен с драматургичната си дарба, Макдона само с няколко мощни сюжетни тласъци придвижва филмовия разказ в леко условна среда, населена с почти архетипни герои, наденали познатите ни киноодежди от златния фонд на уестърните. А действието се основава на един начален, почти нелеп начин на протест от страна на майката на изнасилено момиче, която обвинява публично местния шериф в бездействие. Това предизвиква верижна реакция от силови противодействия и конфликти, в които са въвлечени повечето герои, така и така живеещи сред лавина от притулени стари вини и простъпки. А благородните и някак внезапни достойни пориви на тези далеч лишени от съвършенство люде, са повече от естествени.

Всичко започва с абсурдно и зле импровизирано предизвикателство – неизползваните от 1984 година билбордове в края на града са наети от майката на изнасилено и обгорено момиче и на тях са изписани нейните упреци към местния шериф, фиксиран като основен враг. Докато братът на момичето все още се опитва да забрави ужасяващите подробности за случилото се,  майката, също с не особено чиста съвест, смята, че има право да изисква извършителите да не останат неизвестни и затова е готова на истински погром. Но шерифът е болен от рак, дните са му преброени, затова майката, тръгнала като на война с препаска на главата и поведение на Рамбо, среща глухата враждебност на местната общност. Това би било основен конфликт в друг филм, но в този далеч не е. Конфликтите тук са вродени, те набъбват в някаква верижна реакция и избиват дори извън границите на градчето.

Интересна е ролята и локацията на семействата в тази история. Поне три-четири от тях са в сеизмологичния й център. И без да влизат в обяснителен режим, главно благодарение на точния блиц диалог, ни подсказват много повече за миналото на героите, отколкото дори моментните им действия и физически стълкновения. Някаква военна семейна логистика е в корена на случващото се, както и на случилото се преди. Тя ни дава достатъчно аргументи да предполагаме какво може да стане и оттук нататък с членовете на тези семейства, въвлечени в арогантни или насилнически действия, но и нелишени от шанса да преобърнат знаците на насилие в знаци на прошка и примирие. Развихря се някакъв почти родословен епос, в който всички се включват доброволно или не, с добри и лоши постъпки, и краят му не се вижда в далечината, защото е изначален и всевечен.

Като аналог на трите билборда, следващият отявлен тласък на сюжета е причинен от три писма, които обръщат души, преориентират енергии и прекрояват житейски посоки в средата на филма. Можем с право да се подразним от преувеличеното въздействие на добрата дума в точното време на точния човек. Но да не забравяме, че завръзката на филма бе също облечена в думи (воплите-надписи на билбордовете), зловещото престъпление е сбъдване на майчина прокоба, а финалът е основан на думи-обещание и заплаха.

Освен семейните клетки и техните сложни конфигурации, използвани от Макдона като основни части на пъзела, той се уповава и на шепа действени герои. Първични и много различни, те преминават така лесно и доброволно в челен сблъсък един с друг. Жена с труден характер, лоша майка и  съпруга, но самата тя жертва на насилие – майката Милдред, която продължава да живее в страх и вина, но го прикрива с агресия и желание за брутално възмездие. Широкоскроен шериф, който има удобно реалистична представа за хората –  за тези, които му сътрудничат и помагат, и за онези, които му се противопоставят или трябва да наказва. Млад и немарлив чиновник в офис - той може да изненада и себе си с неизползваните си до момента истински достойнства. Тийнейджърката със саморазрушително недоволство от живота ще си получи своето по циничен начин – майка й ще я прокълне, а думите в този филм имат магическо въздействие. И не на последно място, един от най-чаровните и вещо обрисувани герои – полицай расист, насилник, отчайващо глупав, готов във всеки миг да ни разсмее или изплаши с разбирането си за ред и законност, но способен и на друго.

В „страшните смешки“ на Макдона комичното се изявява по оригинален и малко ритуален начин, докато трагичното някак е изместено от тривиалния си пиедестал. Това е характерно за него и май винаги ще предизвиква вътрешна съпротива, както и непреодолима симпатия. Насилниците той осмива свойски и дръзко, така ампутира страха и отвращението ни от тях и го сублимира в някакъв вид великодушно, но не и снизходително отношение.

Макдона заявява, че обича да съчетава комичността с коравосърдечността и жестокостта, защото вярва, че те се осветляват и обясняват едни други. „Всички сме жестоки, не е ли така? Всички сме крайни по един или друг начин и драмата още от времето на гърците се занимава с това.“ Невинаги е нужно обясненията на автора да се възприемат буквално, често те са провокативни или умишлено опростени. В случая тази режисьорска експликация по-скоро оправдава, отколкото изяснява толкова специфичната и приятно старомодна струйка в творчеството на Макдона, която го прави един привидно така радикален, но и сакрално забулен хуманист. Без да ни оставя и за миг да се двоумим в завишените му критерии и лични ценности, той ни залива с терапевтична тирада по хуманизъм, житейска мъдрост и очовечаване на безчовечното. Тирада, поднесена твърде безкомпромисно за човек, склонен да прояви разбиране във всяка ситуация, но и с толкова силна вътрешна непримиримост към жалкото и низкото. Затова и той обича да блъска едно в друго несъчетаемото, крайното. Ако един от героите на филма ще се застреля в главата, пъхната в плик, за да пощади поне отчасти близките си, друг упорито ще рови в костите на мъртъвците и ще въвира в очите на всички своето страдание, искайки площадна справедливост.

Три билборда извън града“, прилагайки безкрай примери по насилие и безнаказана жестокост около нас, всъщност превръща в истинско събитие прошката, милосърдието и милостта. Затова героите стоят разкрачени именно между реалността от беди, насилия и струпани вини, и другата сетивно чувствана действителност – на възможно мигновено щастие, справедливост и опрощение. Тази разкрачена поза може и да е донякъде комична, но едва ли е противоестествена.