Исѝар Болаѝн и Пол Лавърти се запознават преди повече от 20 години на снимките на “Земя и свобода” на Кен Лоуч: тя е испанска актриса и режисьорка, той – шотландски сценарист. Стават семейство, живеят в Единбург, той продължава да пише текстове за Кен Лоуч (без съмнение и негова е заслугата за двете Златни палми на Лоуч – за “Вятър над ечемичените ниви” и “Аз, Даниел Блейк”), тя – да се занимава с испанско социално кино. През последните години двамата все по-често работят заедно: представеният в конкурсната подборка на Сан Себастиан “Юли” е четвъртият им общ проект по сценарий на Лавърти и под режисурата Болаѝн (предишният беше познатият и в България “Маслиновото дърво”) и разказва за живота на прочутия балетист Карлос Акоста – по собствената му автобиография и с негово участие.
“Като танцьор Акоста беше способен на такава съвършена концентрация, че изглеждаше сякаш разполага с цялото време на света. Драматичната му изразителност и класическата му линия извираха от зона на абсолютно спокойствие – място, ведро като окото на бурята...” – писа “Гардиън” след като в края на 2015-а той се оттегли от активна дейност и основа собствена школа в родната си Хавана. Фантастичната овладяност на Карлос Акоста на сцената няма нищо общо с метежните години на порастването му (когато всички го наричат именно Юли), през които бедното момче мечтае да скитосва, да играе футбол и да танцува брейк. Това и много друго се вижда във верния на детайлите (и на класическата схема за правене на кинобиографии) филм на Болаин: сложната ситуация на семейството, на чернокожите и на острова, страдащата майка, болната сестричка, властният баща, крайното нежелание на детето да има нещо общо с балета.
Филмът е почтителен в предаването на основните елементи от пътя на 45-годишния сега Акоста и много правилен, много изпълнен със старание да не пропусне важна тема, докато същевременно поддържа положителен тон – това го прави доста равен и незабележителен в по-голямата му част. От баналността и предвидимостта го спасяват “добавките” към реалността, по-смелите нейни употреби: отличната игра на Йерлин Перес и Сантяго Алфонсо в ролите на родителите на Юли; страхотната музика на Алберто Иглесиас; поетичните кадри от полузапуснатия комплекс от сгради на Висшето училище по изкуство в Хавана (красивата архитектура е безумно фотогенична); и преди всичко рамката. Ходът на възпроизведените събития е разположен в балетна рамка: реалният танцьор измисля хореографията на собствения си живот. Там, където разказът минава през травмиращи спомени – побоищата, разделите, травмата от колониалното минало, – на помощ идва танцът и всичко се вижда преработено, избистрено, изведено до арт: Карлос Акоста танцува баща си, наставлява друг балетист как да изпълни Юли...
Връзката на Акоста с баща му е може би голямата тема на филма, да не кажем и на живота на главния герой. Именно любовта към него и страха от гнева му е причината момчето – след като дълго се дърпа и саботира обучението си – да разгърне своята дарба, да се превърне в господар на живота си, да се измъкне от мизерията, да види свят, да стане първият черен Ромео, да изпълни с радост 17-те си легендарни години в Лондонския кралски балет, да помага на други талантливи танцьори. В “Юли” има много обич, много достойнство, много готовност за саможертва в полза на другите и не един момент за просълзяване и размисъл, което се дължи колкото на изходния материал, толкова и на работата на Исиар Болаин и Пол Лавърти.
На 66-ото издание на сансебастианския фестивал Лавърти получи наградата за сценарий за “Юли” наравно с Луи Гарел за “Верният мъж” (куховата френска история за влюбвания и разлюбвания с хубаво начало и без край). След като благодари за наградата, Пол Лавърти произнесе на испански: “Преди 58 години САЩ наложи икономическа блокада над Куба. Всяка година Общото събрание на ООН гласува против блокадата, защото е незаконна. Тоест целият свят е против, с изключение на две страни: САЩ и Израел, експерти в колективното наказване на мирни граждани. Скъпи приятели, трябва да говорим ясно в този толкова труден и грозен сега свят: това е убийствено, срамно и лицемерно, блокадата трябва да се вдигне.”
Луи Гарел също имаше апел: “Бих искал да отделя няколко секунди за украинския режисьор Олег Сенцов, който е в затвора от 4 години, след като беше осъден на 20 с процес, окачествен от “Амнести интернешънъл” като сталинистки. Той е в гладна стачка от 137 дни и дано Русия най-сетне чуе това, което казва международната общност: Олег Сенцов и другите украински политзатворници трябва да бъдат освободени. Бих искал да споделя наградата си не само с Пол, но и с Олег Сенцов и неговите другари.” Случаят на Сенцов – набеден в тероризъм, осъден в скалъпено дело и пратен на север в изключително тежки условия – е нещо, което ни касае по-пряко, отколкото ни се вярва, затова е добре да си го припомним.