Не съм гледал много Кен Лоуч, но в един отзив за последния му филм пише, че той често извежда на преден план борбите на хората, прецакани от системата.
Противопоставянето между изродената социална машина и безпомощната човешка брънка е подплатата и на историята за Даниел Блейк — след като получава сърдечен удар, той попада в лабиринта на осигурителната система, която не му позволява да продължи да работи предвид състоянието му, но и не му предоставя издръжка, докато съответните органи не се произнесат окончателно относно здравния му статут.
Основният конфликт е зададен още с началния разговор, който се чува върху черния фон на началните надписи. От едната страна е човек, който отговаря с любопитство, негодувание, смях, колебание и ведрина. От другата е леден глас, който задава въпроси, в които вече се съдържат отговорите; който схематизира, етикира, класифицира, но не изслушва; който се опитва да сведе човека до статистика.
Въпреки обстановката, която “мачка”, “унижава” и праща “добри, честни хора на улицата”, Даниел Блейк остава о̀правен, способен, умен, щедър, радушен, мил, смешен. С развитието на историята тази му ведрина обаче образува все по-мрачен дисонанс със задълбочаващата се безизходица и става все по-трудна за поддържане. “Не ми показвай повече любов” — казва накрая той на Кейти, самотна майка, хваната в друг системен капан, на която Даниел оказва безусловна грижа. Защото светът, в който е попаднал, свят на безкрайна изчаквателна музика по телефона, на неуслужливи компютри и още по-неуслужливи чиновници, на хора, чиято работа е да вземат решения за животите на хора, които никога не са срещали, този свят не стимулира и не толерира любов. И не любов е нужна, за да се оцелее в него, а тъкмо обратното. Затова единственият изход от порочната, нечуваща, безчовечна система, единственият начин човекът да остане “човек, а не куче”, единственият избор пред Даниел Блейк е отказ, изход и бунт срещу нея.
Бюрократичният абсурд, из който Даниел се лута, докато лека-полека осиромашава, е разказан с оголен, конкретен, прям реализъм. Както обяснява режисьорът, целта е по най-прекия и неукрасен начин да се каже “как стоят нещата, това да разбие сърцата на всички и да ги ядоса”. Съставните части на това намерение са безупречни — комикът Дейв Джоунс в главната роля играе пестеливо и оставя голяма част от емоциите неартикулирани, но винаги разбираеми и въздействащи; сценаристът Пол Левърти изгражда света на филма чрез поредица от малки, значещи ситуации и смешно-тъжен диалог; режисьорът Кен Лоуч удържа стила реалистичен и спокоен, без блясък, патос и емфази. Нищо не се изпречва пред голата история и “Аз, Даниел Блейк” не вади други козове, освен простото навременно предупреждение, че система, в която повече тежест имат правилата, отколкото човекът, е сбъркана система.
