По повод един от филмите си, чудото на творческия монтаж „Окончателна версия: дами и господа“, Дьорд Палфи каза, че от войната и любовта, двете големи теми на световното кино, е избрал да разкаже за любовта. Във „Вовеки“ – може би най-силният участник в тазгодишния конкурс на „Черните нощи“ в Талин – темата на унгарския режисьор („Хълцук“, „Таксидермия“) вече е войната, една от чиито първи жертви е любовта. Което, разбира се, изобщо не стига да опише случващото се с персонажите и със зрителите в едновременно приказната и ужасяваща атмосфера на филма.

„Вовеки“ е вдъхновен от разказ на Шандор Тар (произведенията му са превеждани и на български) и започва от оживено международно летище, по чиито телевизионни екрани текат новини: Европа е във война от шест години, Унгария и Словакия са пред изчезване. Основното действие се развива в затънтено село на унгарско-украинската граница, недалеч от което е свален самолет. Страшните неща са станали нормални. Младият Оченаш (Тамаш Полгар) се движи обръгнало из трагични отломки, а войната наднича отвсякъде – в подминатите трупове, в лазарета с обрулените мъже, в кръчмата с тежкото пиянство, през мушката на дебнещ снайперист, който периодично унищожава по някого. Една от цветните останки от миналото – а може би единствената оцеляла от падналия самолет? – е слънчевата Маргитка (Юлия Убранкович), обезумяла млада жена, приютена/похитена от един от местните, и той обезумял, но другояче.

С режисьора Дьорд Палфи и актрисата Юлия Убранкович – отзивчиви, лъчезарни събеседници – разговаряме по Скайп (естонско изобретение вместо естонска среща) за особения преход на „Вовеки“ от страниците на книгата до екрана.

През 1936 г. Салвадор Дали рисува картината „Мека конструкция с варен боб“, по-известна като „Предчувствие за гражданска война“. Няколко месеца по-късно гражданска война действително избухва и се превръща в най-трайната травма на родината му. Когато видях мутанта, който рибарите вадят от водата във вашия филм, си спомних за Дали. Предчувствие ли е „Вовеки“?

Палфи: Този филм не е за бъдеща война, а за конфликтът, който тече в момента. Войната е вече в обществото – настръхнало, разрушително – и всеки я усеща в себе си. Филмът работи с образи, така че добавихме действителен военен реквизит (пушки, бомби, тил), но междучовешките отношения са взети от настоящето. Преди десет години войната беше на бедните, на хората под чертата, а сега сблъсъкът е за демокрацията, за цялото, за интернет. В този смисъл „Вовеки“ е за това как всички се чувстваме днес. И чувството, мисля, е страх.

Във Вашите филми обикновено има хумор, игривост, светлина. Във „Вовеки“ също има светлина в буквалния смисъл, понеже филмът е летен, визуално топъл, но съдържанието клони към безнадеждност. Любовта е изоставена, невинността е убита, спасителят става унищожител...

Убранкович: Гледах филма за първи път сега, на фестивала, и усещането ми беше не за безнадеждност, а за гняв. А гневът е състояние, далеч по-силно от унинието. Така че да, дори „Вовеки“ да не дава надежда, зарежда с енергията на гнева, която може да бъде използвана за промяна, да бъде преобразена в нещо активно. Според мен имаме потребност от това. Нужно ни е действие.

Палфи: Да добавя нещо за начина, по който работихме в този случай. Имахме утвърден план – разказа и сценария по него, разбит на снимачни дни и на сцени – и все пак се наложи много да импровизираме, понеже филмът е практически безбюджетен. Налагаше се да търсим алтернативи на всяка техническа невъзможност. Аз, разбира се, харесвам този метод (спонтанността, не безпаричието!), защото така на преден план излизат реалните връзки на актьорите с персонажите, личното отношение на оператора и прочее, и материалът накрая отразява чувствата на всеки от екипа спрямо историята. Искреност, която влиза във филма... Е, когато гледах първата версия на вече монтирания „Вовеки“, направо се стъписах: чакай малко, та ние не сме възнамерявали да правим такъв филм. То просто се е случило ден след ден, кадър след кадър. И сега, в час и половина, ясно се вижда как сме се чувствали, обаче наистина, дълбоко в себе си. Ето защо в крайна сметка ме хвана страх от филма, той самият излезе мутант! (Смее се.)

Колко се отдалечихте от литературната си изходна точка?

Палфи: Разказът на Тар е от трийсетината в сборника „Нашата улица“ – фрагменти от живота на крайна улица в затънтено село. Както в Short Cuts на Робърт Олтман всичките са взаимносвързани, но ние избрахме само един. Връзката между четиримата главни герои вече беше заложена от Тар. Оченаш в книгата е доста по-възрастен и аз исках и нашият да е такъв, но като разбрахме, че Тамаш Полгар е насреща, ролята стана за млад войник. И оттам нататък всичко се промени съответно. Отначало и ние смятахме да говорим за живота на село, но като стана ясно, че имаме на разположение актьор като Полгар – на такава възраст и с подобна външност, – си казахме: я да направим обстановка на дистопична война. Началото беше през април 2015-а. Попитах изпълнителния продуцент кога ще има време за нас и той каза: през юли. Така за три месеца трябваше да подсигурим актьорите, локациите и адаптацията на разказа... И все пак, ако сега някой прочете изходния текст, ще го познае във филма.

Убранкович: Нарушените човешки взаимоотношения са си по автор. Дисфункционални, мутирали и те.

Към главния герой всички се обръщат на фамилия, Оченаш, като по едно време го питат що за име е това, а отговорът е „славянско“. Случайна ли е връзката с „отче наш“ и с религията?

Палфи: Не е случайна и бях много благодарен на Тар, че е вложил такова допълнително значение в текста си, нищо че на унгарски то не е очевидно. Но друга връзка с религията не съм търсил – освен в един кадър в края на линията на Маргитка.

А защо „Вовеки“?

Палфи: Защото тази история няма край.

Убранкович: Аз впрочем чак сега научавам какво ще рече името на главния герой. И знаете ли какво е любопитното? Че на унгарски думата, с която е озаглавен филмът, е същата, с която завършва молитвата „Отче наш“. На английски избрахме не forever, а perpetuity заради връзката с латинския и с правото, с понятия като „до живот“ и „за вечни времена“.

Юлия, Вашата героиня изнася някои от най-тежките сцени във филма: тя е най-уязвимата, но същевременно и единствената неуязвима... Как подходихте към нея?

Убранкович: Понякога, когато се случи нещо наистина трагично, човек се прехвърля оттатък, откъсва се от реалността, казва: край, няма да се върна повече, заминавам за детството и оставам там за по-сигурно... защото всеки друг вариант е нетърпимо болезнен. Затова и аз отидох на място, откъдето не съдя. С Маргитка се държат като с куче, но тя филтрира само любовта и като битото куче се връща към ръката на „стопанина“ си. И с децата е така – мама е Бог дори да ги малтретира, любовта им е отвъд тези неща. Такъв беше моят процес – през цялото време се връщах към тази невинност, за да мога да оцелея.

За пореден път прибягвате до натуршчици за епизодичните роли и техните включвания са впечатляващи. Как работите с тях?

Палфи: Виждам разликата [между професионалисти и непрофесионалисти], но и не я виждам. Всичко опира до режисурата. Харесвам натуршчиците, защото те са, а не представляват. Честно послание. Всеки може да изиграе честно себе си на екрана. Актьорите трябва да се подготвят много повече и класическият път е доста по-опасен – чудото понякога се случва, но и често не го намираме и не разбираме защо. А с непрофесионалистите няма какво да се търси, то си е там. От актьорите мога да искам смяна на настроението, не и от натуршчиците. Режисьорът си служи с различни видове инструменти, просто трябва да подбере внимателно кой кога да използва. Ето, дори котката. Мерцедес, която играе Едит, каза, че да си взаимодейства с котката на снимачната площадка, ѝ е помогнало да намери ключ към своята роля, защото животното е винаги искрено, не се преструва, а съществува.

Апропо, за котката и нейното хипнотично присъствие: беше ли мъркането ѝ „втъкано“ и в сцени, в които я няма, или така ми се е сторило?

Палфи: Използвахме мъркането само в апартамента на Едит. Но филмът е пълен с „рими“ – как използваме камерата, какво правят актьорите... Като стихотворение е. Затова ако зрителите чуят мъркането и някъде, където го няма, то е, защото са вече подготвени за римуване.

Как избрахте местните участници?

Палфи: Разполагахме с един месец, за да снимаме в една локация. Дори селото не сме избирали. Заради политическата ситуация беше сложно да се снима където и да било в страната, така че се оглеждахме за място, където да ни приемат. Една от сътрудничките в екипа ни е отрасла в селото, което се оказа най-отворено, и то именно заради нея. Кметът каза: а, супер, познаваме я, идвайте и снимайте. Оттам нататък кастинг не сме правили – следяхме какво става в кръчмата. И там всеки ден попадахме на трима-четирима различни възрастни мъже. Органично стана.

Убранкович: Да вметна: сцената с мъжа, който разказва как съжалява, че е застрелял посегналия да застреля него, се дължи изцяло на Тамаш Полгар, който притежава фантастично умение да общува. Просто седнаха двамата и човекът започна да споделя...

Във Вашите филми музиката е винаги значеща, много премерено употребена. Как подходихте този път?

Палфи: Дадох първата версия на „Вовеки“ на Абриш Грилус, много талантлив композитор, с когото вече бяхме работили по „Гласът на Бога“, и му казах: пиши каквото ти дойде. И той създаде чудесна музика, която обаче не пасваше. Саундтракът беше хубав, филмът не беше лош, но като ги събрахме, не се харесаха. Нашият монтажист опита да изреже части и да ги впише в сцените. Когато показахме на Абриш какво сме направили, той разбра къде е проблемът и изцяло пренаписа музиката. И вторият саунтрак лепна идеално.

Има ли нещо във Вашите професии, което никога не бихте направили?

Палфи: Никога повече не искам да правя филми без пари! Иначе в киното всичко е за правене. Аз никога не казвам „не“ на разнообразните теми, жанрове и прочее. Ако нещо не се получи по един начин, току-виж се получило по друг. Изкуството е свобода – да не те е страх да предприемеш всичко, което ти се прииска. Затова и съм много отворен. Разбира се, че допускам грешки. Но грешката от един филм в следващия може да се окаже най-силният му елемент.

Убранкович: Замислих се за свободната воля – доколко въобще я имаме? Колкото повече остарявам, толкова повече ми се струва, че в живота няма много свободна воля. Начинът, по който живея живота си, минава през изкуството, и някои неща по този път резонират в мен до степен да не мога да им се противопоставя. Или приемам това положение без съпротива, или се боря с него и си оставам с битката... Същото сякаш важи и за „Вовеки“. Да, нямаше пари и бързахме, но после ни отне шест години да го довършим, защото той беше по-силен от нас. След премиерата си говорихме, че вътре има неща, които никой не е подозирал, че ще са там. Сякаш, едва ли не, филмът има собствена душа.

В кръчмата на „Вовеки“ вдигат наздравица за свободата. А ние за какво да пием на раздяла?

Палфи, Убранкович: За свободата!

Черно-белите портрети на Дьорд Палфи и на екипа на „Вовеки“ в Талин от 18 ноември 2021 г. са на фотографката Ele Rieberg-Meiel. На общата снимка отляво надясно са Жофия Руткай (съпруга на Палфи и съсценаристка на почти всичките му филми, включително „Вовеки“), Дьорд Палфи (режисьор) и актьорите Юлия Убранкович, Тамаш Полгар и Мерцедес Ершек-Обадович.

На 27 ноември 2021 г. „Вовеки“ получи наградата за сценография в официалния конкурс на 25-ите „Черни нощи“.