Този филм сте го гледали, но не знаете за какво се разправя в него. Всъщност знаете, разбира се, понеже сте съавтори на сценария, но когато – скоро след началото – се сетите накъде отива, нямате представа откъде ще мине. Дори и вече да сте били там неведнъж.

“Окончателна версия: дами и господа” (2012) е независим съвременен унгарски филм, но в него участва международно съзвездие от последните сто години... къде ти съзвездие – цялото звездно актьорско небе: Чарли Чаплин, София Лорен, Тоширо Мифуне, Брижит Бардо, Омар Шариф, Мия Фароу, Джон Траволта, Кармен Маура, Джоко Росич, Мерил Стрийп, Венсан Касел, Бьорк, Джеки Чан и още много, много други. Всички мъже играят Мъжа, а всички жени – Жената и химията помежду им е фантастична. Историята е черно-бяла и цветна, няма и изпята, рисувана и игрална, хумористична и трагична, сюблимна и ограничена, плашеща и смешна, смущаваща и очевидна, обнадеждаваща и разочароваща, пълна с фантазия и болна от делник. С една дума: любов. Кадрите идват от различни сюжети, но събрани заедно и вкарани в собствен, жив ритъм, значат нещо ново. Дьорд Палфи (1974) – който тук с видимо удоволствие и с помощта на още четирима колеги е режисирал чрез монтажа – е извадил откъси от стотици филми от всякакви времена и ширини и от тях е направил разкошно сватбено одеяло от кръпки. Нито едно парче не продължава повече от 15 секунди, защото толкова е пределната допустима дължина за свободно цитиране на филм. Въпреки това обаче след премиерата в Кан се оказва, че “Окончателна версия” не може да се разпространява по нормалните платени начини поради проблеми с правата. Затова и сега се върти по алтернативните безплатни канали като YouTube (да, субтитрите са на унгарски, но пък репликите са малко и съвършено разбираеми в контекста на действието)

Дьорд Палфи дебютира през 2002 г. в Сан Себастиан с блестящия “Хълцук” (също изключително бавен за осъществяване и необичаен проект, на практика без текст), а в България вероятно е познат с миналия и по нашите фестивали мрачен “Таксидермия”. И двата присъстват в пъзъла на “Окончателна версия”, направен от Палфи с остатъците от бюджета на предишен филм в очакване да се реши бюджетът на следващ: “Събрах тези 500 класически филма – казва – и се опитах да проследя общото в сюжетните им линии. Открих две направления: добрият и лошият се бият и Мъжът и Жената се влюбват. Разбира се, предпочетох второто, така че ремиксирахме и рециклирахме 1400 кадъра в нещо ново.” Вярно е: “участващите” филми не са задължително любовни и това прави въздействието на “Окончателна версия” толкова по-силно, колкото повече “рециклирани” истории се разпознаят. Всеки кадър от творбата на Палфи има минимум две значения – това в историята, която гледаме, и това в онази, която сме гледали. И второто ни хвърля в неволни мигновени пътешествия. Както Мъжът и Жената се преследват любовно, да речем, изведнъж виждаме Браян от “Животът на Браян” да препуска (и знаем, че го гонят римляните); по-късно Жената тъгува и я виждаме под душа (но се сещаме, че в алтернативната ѝ реалност след малко ще дойде Норман Бейтс с ножа). Получило се е пано от дежа-вю с невероятна сила.

На когото му се е струвало оригинално/дразнещо хрумването на Бунюел да вкара две актриси в един персонаж или е приемал като необходимо зло/добро смяната на седем лица над костюма на добрия стар Джеймс Бонд, тук ще установи, че когато ролята и нейният ход са пределно ясни, тя е в състояние да приюти в себе си десетки изпълнители, без оглед на външност, темперамент, произход. Освен от ритъма, нанизът от действия се крепи от логиката и опита на зрителя, от последователността на звуковата картина и от саундтрака (и той от класически филмови парчета). Подборът на кадрите напомня за италианския фотограф, чието име – Гуидо Чечере – може и да не сте чували, но чиито композиции от предмети, съчетани по тема или по цвят няма как да не сте виждали. Палфи също съставя “колекции”, “цикли”, серии от тематични елементи: събуждане, дъжд, коридор, флирт, танц, първа целувка, секс, ревност, плесница, ужас, бой на съперници, сватба, съмнение, очакване, тъга. И с тях композира окончателната версия. Обличането на героя започва с панталоните в един филм и завършва в друг с вратовръзката; появяват се кадри от един и същи филм в различни части от повествованието; появяват се лица на едни и същи актьори в различни възрасти...

Начините, по които създаденото от Палфи стимулира не само сърцето и окото, но и въображението и паметта, са повече от всичко очаквано. А ако някой допусне, че във филм от изрезки режисьорският почерк не личи, бърка. Присъствието на Палфи се усеща ясно и дружелюбно през цялото време – в идеята и в избора на кадрите, в  навръзването им с лудешко темпо, в чувството за хумор (например растящата сексуална възбуда, “преведена” частично в сцени с ядене), в избора на могъщ, поетичен обрат към края (и отдаването чрез него на почит към жените, които закрилят, изцеляват и обръщат света), в намиганията към зрителите... Къде отиват влюбените от “Окончателна версия” на първа среща? На кино. Казано иначе, този филм е триумф на любовта, на киното, на любовта към киното, на разказваческия талант и на неординерното мислене и ако от мен зависеше, щеше да е в задължителната програма (с все пълния списък с имена и заглавия накрая) на гимназиите и университетите, защото всяко нещо, което е толкова много повече от прост сбор на частите си, трябва да бъде изучавано, познавано, обичано и предавано нататък.