За разлика от мнозина, които биха казали, че оставят филмите им да говорят сами за себе си, двата пълнометражни филма на Милко Лазаров – „Отчуждение“ и „Ага“ говорят само на онези, които искат да водят диалог с тях. И ако строгият минимализъм на дебюта му изискваше внимателно бавно гледане, то стъпката от уж южната балканска история за продажба на дете до филм за семейството и традиционните ценности, който се развива около полярния кръг, изглежда още по-странна и трудна за обяснение. Не и за режисьора му, който се осланя на интуицията си до степен да анулира всеки въпрос „защо“. Филмите му може да са отворени за интерпретации, но работата на Милко и разбиранията му за кино наистина говорят сами за себе си.

С какво настроение заминавате с екипа на филма за Берлин, където „Ага“ ще дебютира като част от конкурсната програма на Берлинале 2018?

Последните четири-пет месеца бяхме под пълна пара, така че бих казал, че Берлинале е поредната част от нашата работа. Няма нищо по-различно от това да си разходя кучетата в парка като настроение. Това, че ще сме в конкурсната програма, е донякъде чист късмет, но се дължи и на филма. Със сигурност не очакваме нищо от продажби, аз самият не си спомням европейски филм да е печелил от продажби.

Ако филмът не беше подкрепен по-рано като сценарий, щеше ли да бъде реализиран?

Голямата стъпка към реализацията беше осигуряването на средствата от Националния филмов център, защото след това вече можеха да се търсят и копродуценти. Причината за подкрепата е преди всичко „Отчуждение“, защото заради него хората вече имаха представа кой съм аз и какво съм направил. А относно Берлинале селекторите наистина се влюбиха в „Ага“. Те го взеха, без да е готов, без цветни корекции и без звук. И за нас е донякъде загадка защо се случи, но в тази част от конкурсната програма никога не е имало случайни имена.

В началото „Ага“ носи заглавието „Нанук“ и паралелите с класическия филм на Робърт Флеърти от 1922 г. се набиват на очи.

Точно затова сменихме името, тъй като всеки правеше тази асоциация, а между двата филма няма нищо общо. „Нанук от севера“ е едно прекрасно документално наблюдение, в което почти липсва съзнателна драматургия. Ние не правим филм за инуити и най-голямата грешка е, че много хора го възприемат така. Нашите герои са напълно измислени. Техният свят и техните действия са измислени. Дори юртите и дрехите им са почти измислени. Още в първия ден на снимките имаше сцена с лов на риба и те ми казаха, че не ловят риба по този начин. Аз им обясних, че това не е исторически филм и те ме разбраха веднага. Бяхме напълно освободени от всякакви връзки с действителността. Когато става дума за инуити, игрален филм може да бъде заснет много трудно – такива хора почти няма, а и тези, които са останали, са много чувствителни. Това са много чисти хора, които не искат да бъдат използвани. В „Ага“ няма пряка връзка с живота на инуитите, по-скоро връзката е със северните еленовъди – реквизитът е взиман от истински еленовъди, също както и юртата.

На място появи ли се нещо, което промени проекта?

Всичко, което се вижда на място, води до промяна. Човек винаги се нагажда към ситуацията, не може да нагодиш ситуацията към себе си. Ако можеш, значи си вълшебник. Целият филм е решен на принципа на естетиката – щом нещо ми харесва, след това влиза във филма. Това важи и за изказа, и за кадрите, и за поведението на героите. Единственото, което ме вълнува, е естетиката – в поведението, в отношенията между персонажите, навсякъде. Много съм взискателен на тази тема и това важи за всеки етап от филма – и за цветните корекции, и за монтажа. Това, в което ме бива, не е разказването на истории, а естетиката – разбира се, по начина, по който аз я разбирам, защото нямам друго разбиране освен моето. Точно преди една година заминавахме за снимките на „Ага“ – в моята глава тази година е равна на пет, а всъщност е било съвсем скоро. Не знаехме къде отиваме, не познавахме никого, беше безумие. Снимачната ни площадка беше военна база на бившия Съветски съюз и никога не беше сниман голям филм там. Ако сега трябваше да избирам дали да тръгна, след всичко, което преживяхме, никога не бих го направил.

Извън Вашия личен интерес към това място и тази култура, какво друго отведе екипа там?

Има един професор – Асен Баликси, който е сред най-големите познавачи на инуитската култура. Това е изключителен интелектуалец, който цял живот е пътувал и живял по света. Този човек ми върна спомена за Руал Амундсен, един от най-любимите ми откриватели. Но тази връзка е предимно случайна. По-скоро ми се искаше да направя метафора за семейството в много малка общност, като отново естетиката беше определяща – за да има естетска история, трябва да я разкажа в естетска среда, която същевременно да направи историята валидна за всички. Искам да говоря за семейните отношения, за разпада на семейство и упадъка на съвременния човек. Филмът е за последния човек, а не за инуити. Единствената останала чиста земя е там, затова само там метафората може да се сложи на фокус. Семейството в „Ага“ е като последното останало семейство на света. Но въпреки тази универсалност екипът на филма е изцяло български, с изключение на немския художник, който е роден в Монголия и ни помогна с изграждането на юртата.

Ако все пак мога да спекулирам на инуитска тема, инуитите не са ли метафора и за изчезващото кино от типа на „Ага“? Сякаш ритъмът на живота на героите и на филма са много сходни.

Нищо му няма на киното, но проблемът е, че интересът към него изчезва. Всичко стана много бързо, защото се налага да живеем така. Това не е непременно нещо грешно – с единия крак страдаме за миналото, но с другия вървим към бъдещето. На мен понякога това ми харесва. Не съм мислил за „Ага“ в тази насока, но може би има нещо подобно – филмът е изцяло аналогов, също като „Отчуждение“. Действително за цветните корекциите дадохме на художника няколко картини на холандски художници, но това беше при вече заснет филм. Преди това снимахме на лента, звукът беше записан с микрофони от аналоговата ера. Хората също са аналогови. По тях няма никаква изкуствена материя. Аз обаче не съм от режисьорите, които биха се закачили за подобно сравнение. Ако някой режисьор казва, че обмисля дълбоко нещата, много е вероятно да лъже. Режисурата не е територия на размисъл.

Най-интересната случка от филма е, че когато отидохме на място, се отчаяхме от кастинга. Бих наподобил тяхната школа на новогодишна програма по китайска телевизия откъм преиграване. Актрисата в женската роля беше избрана лесно, тъй като я бях гледал в друг филм и бях наясно, че ще е тя. С мъжката роля нямахме подобен късмет. Когато приключихме с кастинга, отидохме в общината, където продуцентът имаше да върши някаква работа. Актьорите за кастинга бяха свършили. Питаха ме какво търся, но как да дам референция за хора с подобна антропология? Казах, че търся актьор, който да прилича на Чарлс Бронсън. Продуцентът не знаеше кой е това. В този момент в общината влезе човек, който много прилича на Чарлс Бронсън. Зачудих се кой е това, дали например не е чистачът на сградата. Оказа се, че е актьор, който е закъснял за кастинга. След две минути разговор бях сигурен, че това ще е актьорът ми.

Как се развъжда най-добре интуицията?

Най-добре е да си роден с нея. Опитът може да й попречи, но може и да й помогне, но тези влияния са незначителни. Аз се доверявам изцяло на интуицията си за всичко, включително когато правя грешки.

А грешките в естетиката поправими ли са?

Там не може да сгрешиш. Ако нещо ти харесва, значи ти харесва. Няма номинална естетика, не може да се говори за правилна и неправилна естетика. Естетиката е нещо, за което самият човек е реперът. В работата си в киното не съм имал проблем да убеждавам екипите си в моята естетика. Мисля, че екипът ми ме смята за справедлив лидер и по време на снимките на „Ага“ не сме имали никакви проблеми от това естество.

Вие сте част от колектива „Ракета“, заедно с режисьори като Ралица Петрова и Павел Веснаков. Какво е ценното на подобни колективи?

Всички в „Ракета“ са много талантливи. За нас е важно, че можем да си говорим за кино, да подлагаме сценариите си на взаимен прочит, изобщо да обсъждаме. Но ние не искаме да правим нещо като асоциация и аз лично не вярвам в термини като „нова вълна“. Всички ние сме вълци единаци и точно това е целта и на „Ракета“. Надеждата за българското кино не е в уеднаквяването на авторите, защото режисурата е поначало самотна професия. Не вярвам в групи и в колективното изкуство. Единиците променят териториите.