(*MEDIEVAL („Средновековно“) - е заглавието, с което продукцията се разпространява на международните пазари - бел. ред.)

Знаете ли, че в средновековната история на народите от Стария континент многократно е имало войни за тронове и надмощие, които са били съпътствани от кървави сблъсъци, дворцови международни интриги и куп други хамлетовски и макбетовски епизоди?

Да предположим, че за средноинтелигентния зрител всичко това е ясно и той прави разлика между фикциите за историята и фактите за реално случилите се исторически събития. (Не)знайно защо обаче, цялата кохорта от сценаристи, участвали в създаването на драматургията на този филм, са подходили към една много интересна и важна личност от историята на Централна Европа като Ян Жижка и историческите събития, в които той е бил една от главните действащи фигури, като към филм приказка, по подобие на „Властелинът на пръстените“, ама без магьосниците и приказните създания, и „Игра на тронове“, но без летящите рептили. Всъщност съвсем разбираемо е - масовият зрител очаква екшън, геройски блясък и зрелища. Веднага прозира желанието на продуцентите да се направи историческата истина по-приказна и по-консумативна, май**та ѝ на истинската история.

Да, но редовият чех няма как да подмине неоспоримия факт, че всъщност Ян Жижка е един от най-блестящите военни лидери иноватори на всички времена! Жижка също така е един от малкото пълководци, които никога не са губили битка, с което е заслужил специално място не само в чешката история, но въобще в историята на средновековна Европа. Странно защо обаче, Петър Якъл, който е продуцент, режисьор и съсценарист на филма, разказва една почти напълно изфабрикувана история за живота на Жижка, за която историята всъщност не казва нищо? Може би от неудобство към историческата памет и от някакво криво уважение към воинската чест на Жижка този осемдесетминутен епос е превърнат в една мелодраматична касапница с щедри драматургични заемки от „Смело сърце“ (1995, реж. Мел Гибсън). (Може би с идеята, че зрителите познават епическия шедьовър, посветен на сър Уилям Уолъс?)

От зрителска гледна точка е трудно да вникнеш в историята на филма - Холивудското великолепие на бойните сцени е очевадно, но драматичните обрати на средновековното политическо вероломство, облечени в някаква промита мелодрама, където едни знатни и не съвсем благородни люде отвличат аристократична булка от сой, наистина се родее с приказните драматургични обрати от “Игра на тронове”. Обаче през по-голямата част от филма едни хора в тежко бойно снаряжение тичат из горите на Бохемия, а зрителят трудно разбира каква е посоката. Драматургичните обрати са изненадващи за всички чехи, които добре познават собствената си национална история и я уважават.

Внушението, което оставя „Ян Жижка“, е, че средновековната европейска история някак си е просто една „игра на тронове“, а историческите факти нямат особено значение на екрана. Бойните сцени са изключително кинематографични. Операторската работа на Джеспер Тофефнер е безупречна. Камерата му наистина пресъздава едно органично мрачно Средновековие - с цялата му неприветливост и бруталност. За съжаление обаче, Петър Якъл - като режисьор, сценарист и продуцент - по-скоро се проваля. Не защото не е добър. Просто защото истинският епичен филм, който е могъл да направи, е свършил като епичен филмов геймърски тюрлюгювеч. 

В творбата на Якъл много силно прозира източноевропейският кинаджийски комплекс по отношение на холивудското кино от последните четиресет години. След краха на комунизма в националните кинематографии на народите от Източна Европа някак си разбираемо се мултиплицира концепцията, че по холивудска формула продукциите трябва да са комерсиални, със семпло формулирана драматургия, лесносмилаеми, с участието на големи или най-малкото разпознаваеми кинозвезди. В това няма нищо лошо, разбира се, но само в случаите, когато компромисът не е с националната ти историческа памет. От такива читалищни стилови упражнения по холивудски няма нужда никоя от националните източноевропейски кинематографии. С „Ян Жижка“ холивудската формула не е проработила. За зрителите, които дори и слабо са запознати с подвизите на Жижка и цялата сложна история на Хусистките войни, нещо остава да липсва. Героизмът му някак си остава самоцелен и неоправдан. Цялата плеяда от добри актьори като Бен Фостър, Майкъл Кейн, Тил Швайгер, Матю Гуд, Уилям Моузли и Софи Лоу се справят правдиво с влизането в образите, които са им поверени. Може да се каже, че са подбрани доста умело, имайки предвид огромния риск да превъплащават чужди на тяхната национална принадлежност исторически личности. Чешката публика ги приема противоречиво. Трудно е за едно национално самосъзнание да преодолее Дан Акройд в ролята на Швейк или Том Ханкс като превъплъщение на Васил Левски например. Спасява ги единственото много добрата актьорска игра и умения.

„Ян Жижка“ ще остане в историята на чешката кинематография като най-скъпия и неадекватен филмов епос. За съжаление, творбата на Якъл пада посечена като неадекватен опит за епос, пълен с привлекателни яки момчета, потопени в правдива средновековна атмосфера, но скопен от предварителни маркетингови концепции за зрителски очаквания, възпитани от консумация на бързи сериали, доставени от стрийминг платформи.