В „Тяло“ на Малгожата Шумовска става въпрос за скръбта и преживяването ѝ. За дълбок анализ на безразличието към мъката и болката, дори от най-близките. За непосилното вглеждане в собствените и чуждите рани. Или поне така изглежда отдалеч филмът, който е поделен носител на тазгодишната „Сребърна мечка“ в Берлин.
Преди време е починала жена. Тя е била съпруга на разследващ полицай и майка на около двайсетинагодишно момиче. Бащата е праволинейно скептичен и едноизмерно безчувствен. Не трепва при гледката на възможно самоубийство. Не го притеснява трупа на разчленено новородено в обществена тоалетна. Методичен и претръпнал е. Той яде спокойно храната си. Не може да даде съвет за природата на работата на начинаещ колега. Мъдро заключава, че „ако има достатъчно черен пипер, всичко става за ядене“.
Дъщерята обвинява бащата за смъртта на майката. Не може да разговаря с него. Изразява депресията си като систематично се самоунищожава чрез булимия. Преяждане и повръщане. Един път бащата открива детето си припаднало до тоалетната чиния. Завежда го в клиника, в която директорът е глуповат и лицемерен печалбар. Дъщерята е принудена от безкрайно дълго пушеща цигари медицинска сестра да си изяде смления на пюре обяд. Дръжките на вратите липсват от вътрешната страна и пациентите не могат да излизат. Личи силна и манипулативна преднамереност в прекалената прегледност на мотивите и симетрията в сцените с храненето. Единият яде, другият не, но и двамата не могат да преглътнат смъртта на близкия човек.
Неслучилият се диалог между баща и дъщеря e заместен от срещата с терапевтката в медицинската институция. Тя е с добро отношение. По почти пародиен, несериозен и елементарен ню ейдж начин се опитва да провокира реакция и размисъл за тежките травми на група млади момичета. Тя също е преживяла загуба. Малкото ѝ момче е починало от вече сравнително редкия синдром на внезапната детска смърт. Впоследствие се е сдобила с екстрасенски „дар“. Чува покойници. Чрез автоматично писане и взиране във вътрешна (или отвъдна точка) предава думите им на листове. Така утешава хората и себе си. Нейното самотно ежедневие се заключава в разходки с едрото куче Фредек, дълго, любопитно и завистливо заглеждане по целуващи се младежи и виждане на призрак в асансьора.
Животът на главните герои е маркиран през еднакво красиви и схематични кадри, които са просто фон за придвижване на действието до момента на развръзката. Бащата и дъщерята отново се сближават. Те се усмихват и сякаш достигат до катарзис и взаимна прошка. През това време терапевтката-екстрасенс хърка на дългия спиритичен сеанс, който цели да привика духа на покойната съпруга и майка. Филмът е на ръба на сериозното, на прага на смисленото и на една ръка разстояние от дълбокото. Не е уцелил жанра си. Не се знае дали е класическа драма, постмодерна черна комедия или епичен портретен коментар на днешна Полша през детайли и човешки съдби. За съжаление, по-близо е до плиткото и повърхностното. Не се знае кога и защо трябва да е смешно и кога разтрисащо. Неразрешимото и страшното са отместени с лека ръка. Човешки неизречимото се споделя лесно и между другото. Сякаш е заучено, банално и казвано десетки пъти, а не е тайно и съкровено. Травмата е обяснена кратко и като за начинаещи, за да не затормозява. Светлината в житейския мрак си пробива път завидно бързо. Сякаш по необходимост и заради края на филма. „Тяло“ уж се опитва да те постави пред бездната на живота, но сякаш те подканя да се разхилиш. И по никакъв начин не се разбира защо е получил „Сребърна мечка“ тази година в Берлин.
