Една от малкото останали киномистерии беше как ще изглежда съвременен филм на Дейвид Кроненбърг, но на онзи Кроненбърг, който режисира „Катастрофа“ и „Видеодром“, а не на подозрително спокойния и дори гледаем автор на филми като „Опасен метод“ и „Космополис“. Сякаш тази дискусия е стигнала до вниманието на самия канадец, защото „Престъпленията на бъдещето“ най-накратко може да се определи като „телесен хорър в кехлибар“, като намигване към най-верните фенове, които дочакаха „завръщането“, макар и може би малко късно.

Ако може да откроим с нещо „стария“ Кроненбърг, това е колко автономна и завършена изглежда антиутопията на световете, които изграждат филмите му, така че болното и девиантното да не изглежда сензационно, а обратното – като едно неизбежно алтернативно настояще. Тъкмо такава е и заявката на „Престъпленията на бъдещето“, в който Саул, героят на Виго Мортенсен, е нещо като пърформър, нещо като трансхуманист, а Каприс (Леа Сейду) му помага да изражда и курира новите органи по тялото си в нещо средно между представление и операция. В своите опити да алегоризира актуалното чрез „престъпленията на бъдещето“ Кроненбърг е както винаги сардоничен до пръсване. Идеята за свят, в който консумеризмът и мръсотията се унищожават взаимно, тъй като сме се научили да ядем пластмаса, е сама по себе си извор на вдъхновение и дори би могла да бъде смешна. Не по-малко тревожни и навременни са наблюденията за човека от бъдещето, който е намерил път към изличаване на болката и точно така е прекрачил червените линии и престанал да бъде човек. Когато филмът започва с убийство на дете и продължава с трескавите конвулсии на Саул, тези идеи намират визуалната си плътност и би трябвало да подействат по познатия начин – чрез шок към преосмисляне.

Колкото и да звучи странно обаче, шокът е по-скоро по навик, а преосмислянето е заменено с обилна досада. Това, което липсва на филма, е всмукващата сила (по подобие на онази сцена от „Видеодром“ с телевизионния екран), с която Кроненбърг може не просто да развихря въображението си на екран, но и да играе чисто тактилно по зрителя с това въображение, като води до известно пристрастяване към всички трансформации и мутации. „Престъпленията на бъдещето“ е като уморен разговор за миналото, тъй като в него идеите взимат съсипващ превес над персонажите, доколкото изобщо последните са развити. Можем да говорим много за посланията му, но почти нищо за съдбата на уж героите му. Самият факт, че такова актьорско чудовище като Виго Мортенсен е сведено до сбор от уморени пъшкания по специално конструираното му легло операционна маса, е показателен за това, че канадският режисьор се вълнува от поставянето на диагнози, а не от цялостното филмово преживяване.

Ако отново си позволим сравнения не само с по-старите филми на Кроненбърг, но и с филми като „История на насилието“, там взаимодействието на героите и контекстът имаха ключово значение, за да може атмосферата да работи пълноценно. Тук идеите са разпилени, без мотивация защо и какво се случва и как сме се озовали в произволния свят на филма – като че ли това се подразбира и няма нужда да се преповтаря, което потвърждава подозрението, че филмът е насочен към феновете на реминисценциите и носталгията към времената, когато телесният хорър беше все още девствен и експериментален жанр.

Един по-камерен и дори самоцелен филм би бил перфектна перла във филмографията на Кроненбърг, но не личи, че намеренията му са били такива. В действителност във филма има немалко амбиция, тъй като в него могат да се открият и белези на трилър, свързани с особената роля на „регистъра“, който следи за еволюцията на новите органи, и чиста антиутопия, с явни намеци за въздействието на промените в климата, а и известно метатвърдение за изкуството, което е станало неотличимо от технологията на медицината. Всяка една от тези линии би могла да се развие в отделен филм, но когато всичко е струпано наведнъж без особени усилия и без ясна връзка, оставя усещането едновременно за липса на емоция и за недовършеност. Така например рехавият диалог и студеното излъчване на всички не носи никаква позиция по въпроса дали отлюспването на нови органи и последващото им публично премахване е по-скоро нов аспект на човешката свобода в технологичното общество или обратното – символ на бунта на тялото.

В един от многото вълнуващи, но все пак излишни епизоди виждаме мъж с няколко чифта допълнителни уши и зашита уста и очи и това е може би най-добрата метафора за „Престъпленията на бъдещето“. Хората, забравили предупрежденията на болката, изглеждат по друг, чудовищен начин, който само е загатнат, но в крайна сметка си остават същите хора в един свят на пищящи декори, а не сред истински катастрофалната нова вселена на Кроненбърг от 80-те. Парадоксално, но в един толкова телесен филм тъкмо тялото на филма издиша.