След като писахме за зурлести всеядни в „Окджа“ (измислени) и в „Гунда“ (реални) и не пропуснахме (зло)употребите с името на едно от най-щедрите към нас домашни животни в „Прасето“ и „Свиня“, време е да кажем няколко думи за „Прасе“, независимия дебют на йейлския възпитаник Майкъл Сарноски, в който героят на Никълъс Кейдж бива лишен от животинката, с която търси трюфели, и взема мерки да си я върне.

Невероятно е, че за първите седем години от живота на Българското кино общество вече сме писали за трюфели, но не и за Кейдж. Невероятно е, защото филмите с негово участие са над 100. Да, повече от половината са вредни за здравето, но някои са сюблимни като „Да напуснеш Лас Вегас“ или незабравими като „Лунатици“, „Диво сърце“ и отскоро „Манди“. Когато Кейдж – потомък на няколко поколения артисти и учени, откърмен с книги, класическа музика и европейско кино – играе, историята се просмуква с неговата личност, така че завинаги става „филм на Кейдж“: част от едно монументално цяло, съставено от всичките му киноизяви и обединено от сините очи под въпросително извити черни вежди, специфичния глух глас, изразителното продълговато лице, атлетичната фигура, склонността към монолози на ръба на налудничавото, привкуса на скрито страдание и характерната самоотверженост, с която белязва всичките си образи („Привличат ме героите в невъзможни ситуации...“). В един блестящ неотдавнашен профил на актьора в GQ Мартин Скорсезе отбелязва нещо, което се долавя във всичките филми на Кейдж: „В очите и в лицето на Ник има душевен конфликт. Той е видим, открит и създава едно всеобхватно чувство за безпокойство... Направих ли достатъчно?“. „Той е толкова мил човек, толкова добър... – додава в същия материал Джон Ву, работил с Кейдж в „Лице назаем“, – а ми се струва, че никак не го разбират.“

Никълъс Кейдж е толкова отдавна на екрана, че тези, които го познават като ексцентричния екшън герой от последните десетилетия, може въобще да не са го гледали като любовника с буйна грива и пламенно сърце от първите. Или по-лошо: тези, които са го виждали да преиграва в някой несъстоятелен сюжет, може и да не допускат колко фино умее да изнесе едно по-солидно и небанално повествование. Бил е под режисурата на най-прочутите: в „Пеги Сю се омъжи“ на чичо си Франсис Форд Копола, „Пилето“ на Алън Паркър, „Да отгледаш Аризона“ на братя Коен, „До краен предел“ на Скорсезе, „Адаптация“ на Спайк Джоунз, „Кибритлии“ на Ридли Скот. Сред многото му отличия са „Оскар“, „Златен глобус“ и един доктор хонорис кауза; награди от Сан Себастиан, Ситджес, Торонто и „Сънданс“; звезда на Алеята на славата. В актива си има и неизбежните за холивудска легенда детайли като пет брака (единият от които – четиридневен), двуглава змия и череп от динозавър, седемцифрени дарения за благородни каузи, период на пълно разорение (от който току-що излиза с цената на дузина години трескав труд по не съвсем подбрани проекти), късно бебе (дъщеричката, родена през септември 2022-ра), гробницата пирамида, която си е приготвил в Ню Орлийнс. И все пак статусът му до ден днешен е не толкова на звезда от типа на Том Круз, Джони Деп или Робърт Дауни джуниър, колкото на маргинал с ореол. На човек, който волно или неволно винаги повдига разказа като завеса и показва нещо отвъд.

В най-новите си интервюта Кейдж неведнъж заявява, че е най-горд с ролите си в „До краен предел“, „Да напуснеш Лас Вегас“ и „Прасе“ (както и че мечтае да изиграе капитан Немо – дано!). И уточнява, че „Прасе“ усеща като народна песен или стихотворение, а персонажа си Роб – като своята най-добра работа до момента. И действително, „Прасе“ най-сетне приляга на актьора – от мига, в които се запознаваме с мълчаливия му герой, до последния кадър филмът се занимава с блестящото, приказното, метафизичното, затворено в обикновеното и даже неугледното, и е пропит с възторженост и желание за епичност, които заразяват. В американските екшъни и техните другоземни имитации обикновено се фиксира възможно най-високият залог (персонажът е заставен да действа, за да спаси собствения си живот, сигурността на близките си, държавни тайни, бъдещето на човечеството), а едрината, продължителността и шумността на строшените предмети и изкрещените реплики въплъщават сериозността на положението. Тръгва, да речем, група жертвоготовни храбреци с космически кораб, за да опази Земята от астероид... Е, Сарноски прави обратното. Вади Кейдж от бомбастичната екшън среда, в която актьорът изкарва хляба си от твърде отдавна, и го поставя в атипични обстоятелства: залогът е най-презряното домашно животно; трошат се воли, избухват представи, но не и реквизит; по пътя си героят не убива, а съживява. „Прасе“ е филм на Кейдж в най-хубавия смисъл на думата: парадоксален, замислен за нещата оттатък видимото, обаятелен.

Вдън гъста гора в Орегон, далеч от градската какофония и социалните хлъзгавици, в безсловесно разбирателство живеят Роб и неговата рижа четинеста любимка, чието име така и не научаваме. Прасето е обучено да намира трюфели и веднъж седмично при Роб наминава напереният младок Амир, за да откара гъбите и да донесе на възрастния мъж малко провизии. Една нощ обаче идват непознати, нападат Роб и открадват ценното прасе. Амир е единствената нескъсана човешка връзка на Роб и той се вижда принуден да го въвлече в търсенето. Когато двамата пристигат в Портланд, където става ясно, че трябва да бъде търсен похитителят, започваме да разбираме, че Роб не е случаен и че с изчезването си е оставил не само следа, но и празнота в живота на мнозина. Самият той (пре)открива величината на ролята си в чуждите съществувания и от прегракналото му гърло, отвикнало да говори, започват да излизат все по-точни и силни думи. Роб на Кейдж възкръсва насила и като неохотен мъдрец поема сред хората, за да припомни колкото на тях, толкова и на себе си кое е важното. Той е човек с голямо присъствие (подчертано от умната работа на оператора Патрик Скола) – знаят го като безкомпромисно обичлив, честен и способен, което е магнит за останалите, дори за различните от него. И е безкрайно вълнуващо да се види на широк екран колко обезоръжаващо може да е достойнството.

В „Прасе“ има една рискована, но в крайна сметка успешна сцена, в която Роб отваря уста и казва ред верни неща на човека срещу себе си (Дейвид Нел) – и лицето на човека се разпада, усмивката за някакво време се задържа в долната част, докато в горната избива мъка и постепенно завзема цялото. Извадена от контекста, сцената навярно не би издържала, но Сарноски се е погрижил да ѝ създаде подходяща среда, в която тя да е не просто убедителна, но и разтърсваща. В тази среда сърцето е най-важният съдник, а суетата на света е без значение. Вероятно затова Кейдж усеща филма като народна песен, а зрителите с лекота прескачаме дребните нелогичности и му вярваме, и го обикваме.