От всяка една гледна точка “Окджа” на Пон Джун-хо е повече от странно явление на тазгодишния фестивал в Кан. На първо място фактът, че проект продуциран с подкрепата на американската компания Netflix (стояща зад един куп популярни мейнстрийм сериали) участва в надпреварата за „Златна палма“ е меко казано шокиращ. Когато логото на въпросната фирма лъсна на екрана точно преди началото на филма, публиката започна бурно и иронично да ръкопляска, но и още по-силно да го освирква и да се смее. Тази реакция е свързана и с невъзможността “Окджа” да бъде пуснат по екраните във Франция след фестивала, поради различия в правилата за разпространение в страната с тези налагани силово от Netflix. Това само по себе си, обаче не е единствената причина “Окджа” да е (може би) най-обезоръжаващият с лекомислието си и искрената си наивност филм в Кан.

Пон показва екзотичния живот на младото момиче Миджa, която отглежда (заедно с дядо си) едно от 26-те „супер прасета“ – нов вид животно, създадено изцяло в лаборатория и чието болезнено/уродливо съществуване ще спечели много пари за една карикатурно злокобна американска компания, която с тях ще революционализира хранителната индустрия, превръщайки това франкенщайново чудовище в купчина вкусно и годно за масова консумация месо. Главата на тази безобразно зла фирма, в чиято роля е музата на Дерек Джарман – Тилда Суинтън, на всичкото отгоре е надарена със здравословна доза маркетингов макиавелизъм и решава да излъже, че супер прасетата не са типичен ГМО продукт, а че са сто процента Био. Заради това дават уж току-що откритите в Чили нов вид прасета на по един фермер от 26 различни държави, за да видят, кой ще отгледа най-вкусната пържола. И разбира се, смелата корейска тийнейджърка Миджа, която не говори грам английски, се съюзява с една умопомрачителна група американски еко-терористи, които са толкова зелени, че един от тях, например, съвсем демонстративно не яде, защото твърди, че всяко производство е насилие над природата. Това естествено не би било проблем, ако филмът не претендираше да е нещо повече от средностатистическа семейна комедия за огромна анимирана свиня и си бе останал на малкия екран в американските домове, вместо да излага режисьора си по фестивалите.

За съжаление, обаче Пон (доколкото той е взимал решенията в случая) се опитва с всички сили да превърне своето плоско природозащитно морализаторство в монументален коментар за чудовищното състояние на месната индустрия и "хората на върха", които кроят от сутрин до вечер поредната (световна) конспирация. Цялата тази био-антиглобалистка пропаганда в крайна сметка резултира в гротескно бездарен и неубедителен  апел към зрителя, който след филма или трябва да стане веган, или да приеме, че е коравосърдечно същество, което се храни с болката на хиляди невинни същества от цялата планета. Въпросните опити за емоционална манипулация на фона на натуралистичния до глупост хумор (включващ пръдните и летящите по екрана лайна на мета-прасето Окджа) лишават лентата и от малкото смисъл, с който тя иначе би могла безнаказано да парадира. Така например, еко-терористите в рамките на черния хумор изглеждат като анекдотична колекция от карикатури и клишета, с които Пон се гаври точно толкова, колкото и със злите капиталисти. Самата Миджа като образ пък се губи до голяма степен в съзвездието на холивудския каст, защото на практика е единственият човек, който не говори английски и зрителят би могъл да й емпатизира, само ако може да го прави и с картонени изрезки.

На всичкото отгоре финалът на филма поучава всички, че не можем да победим злите корпорации, които едва ли не биха избивали като хлебарки и хора, ако се печелеха добри пари от цялата работа. Точно преди да убият Окджа пред очите на тийнейджърката, тя показва завидни търговски умения, предлагайки на "корпоративните свине" едно златно кюлче, в замяна на нейното супер прасе. Зловещият капиталист веднага взима златото доволен, че е получил заплащане за продукта, който предлага. Не е ясно, защо това не можеше да се случи по-рано във филма, но по-важното явно е, че накрая двете страни се помиряват с помощта на една проста, но ефективна бизнес транзакция. Капитализмът в крайна сметка се оказва една разумна алтернатива за всеки еко активист – просто забогатяваш и купуваш всички животни, които искаш да спасиш. Поне това намеква най-голямото недоразумение в Кан тази година.