ЛЕВИАТАН


от
на г.

ЛЕВИАТАН

Защо Русия избра „Левиатан“ да го представлява не къде да е, а на самата церемония по Оскарите? Нима същата тази Русия не се управлява от хора, които вярват по ленински, че киното е най-важното от всички изкуства? И нима, щом като тази държава може да приложи закон, с който да цензурира отделни „развращаващи“ реплики от филма, не може да го съсипе като цяло и завинаги? Дори и Андрей Звягинцев да е прав, че е подписал договор единствено с продуцента си и затова няма кой да попречи на разпространението на филма, всички знаем кой взима решенията за руските предложения за Оскар – личният приятел на Путин Никита Михалков. (Годината преди „Левиатан“ избраха негледаемия 3D кич „Сталинград“ например.) И всички знаем колко символично е Русия да излъчи именно „Левиатан“ като свое лице, особено сега.

Може би „киното е най-важното изкуство“ трябва да се разбира като „киното е най-важно като изкуство“ – тоест, филмът има свои артистични качества, нека да го оценяваме единствено през тях. Само по себе си това твърдение е вярно, но не отговаря на горния въпрос.

 

Впрочем самият Андрей Звягинцев също призовава да гледаме на „Левиатан“ като артистичен, а не като политически акт. И с право – ако трите му предишни филма могат да бъдат обвинени в нещо, това е само и единствено прекален артистизъм, граничещ понякога (в „Изгнание“) с формализъм. Дългите съзерцателни кадри, от които по-самотни са единствено населяващите ги герои, не са изоставени и в „Левиатан“ – напротив, проходили са все по-смело към символизма в стил Тарковски, при който отделните образи създават цяла вътрешна логика с изводими едно от друго правила.

Тъкмо това е причината за голямото разочарование от неудържимата позиция на „Левиатан“ като чисто естетски проект. Не, „Левиатан“ не може да бъде мислен просто като една самодостатъчна в своята изящност картина. Това е филм, в който напълно реалистично, до катарзис, един човек бива унищожен от една власт, а властта далеч не е чудовището от книгата на Томас Хобс. То вече е оглозгано, както разбираме и от плаката на филма. Властта е един параклис, в който свещеник дава индулгенция на кмет. Или същият този кмет, докато крещи на своите служители – разбира се, всички порядъчно ояли се. Като в карикатура, макар и страшна.  Тук няма нужда от вътрешна логика, всичко е ясно.

 

Заявката на режисьора, че ако се смени обстановката, филмът ще може да се приложи към всяко друго общество, е ирелевантна – в крайна сметка ако е така, то защо толкова се държи на типично руските детайли, които декорират филма по напълно специфичен начин? Изобщо „Левиатан“ в никой случай не е пропаганден филм, нито пък се държи на скелета на политическия си коментар, но от друга страна, всеки опит за микроанализ на човешките отношения по познатия chamber стил на Звягинцев отпраща неизменно към Държавата.

Вярно е, че филмът не поставя еднозначни присъди, тъй като е достатъчно осъдителен и към „добрите“ герои, но в същото време не обяснява защо те стигат до своя разпад извън изцяло политическото послание, че са жертви на държавата, в която живеят – и тази държава не е коя да е, а онази, в която портрет на един точно определен реално съществуващ президент виси по стените. Например едно от най-преломните събития във филма – изневярата на съпругата на главния герой Коля с неговия приятел, въпреки че служи на сюжета, стои напълно нелогично на фона на отношенията на персонажите до този момент.

 

В действителност не би имало нищо лошо Звягинцев да беше режисирал един филм с ясна политическа позиция. Съдейки по педантичността, с която са дирижирани подробности като кабинета на кмета, това щеше да е един смел и адекватен филм. Но какво прави тази респектираща воля за разкриването на истината в стил разследваща журналистика сред пейзажите на Баренцово море и тежките разговори за Бог?

Накратко, изтънчено сниманият „Левиатан“ не е също толкова изтънчено разказан. Парадоксално, но най-въздействащият момент в целия филм не съдържа хора в себе си, а именно кадърът с багера, проникващ в къщата на Коля.

 „Излез от вкъщи и вече си гледал „Левиатан““ – такава шега са измислили руснаците, за да опишат ефекта от гледането на филма. Може би неговият реализъм би бил далеч по-внушителен, ако не беше ползван от автор, който може да си позволи много повече от реализъм. Но нека се върнем на началния въпрос. Русия реагира остро на филма в дадени свои слоеве (националисти, ортодоксално вярващи, отявлени путинисти), дори го цензурира, както вече стана дума, но въпреки това заяви подкрепата си за Оскарите. Защо? Поне отчасти отговорът е, че дори най-критичният филм е поне малко патриотичен от руска гледна точка, стига да печели международни награди и така да рекламира културата на същата онази страна, срещу чиито пороци страстно рита. Но навярно по-точно ще е да се каже, че политическият елит на Русия няма нищо против да бъде представян по точно този начин. Напротив – ако режимът, за който става дума във филма, вярва в нещо, то е в ефикасността. По тази линия „Левиатан“ действа направо легитимиращо.