Думата „демонстрация“ започва с „демон“. Тази случайност изглежда неслучайно в „Късно шоу с Лукавия“ – филм за несъществуващо, но напълно възможно телевизионно предаване от 70-те, чийто водещ Джак Делрой опитва в навечерието на Хелоуин да закрепи падащия си рейтинг. За целта Господин Полунощ кани в студиото си не просто подбрана групичка от вярващи и невярващи в свръхестественото, които да вкара в сблъсък, а и – в явен компромис с всяка етика – едно дете в особено положение. Момичето Лили е единствената оцеляла от самоубийствен култ и смята, че е обладана от демон. Придружава я изследователката Джун, доктор по парапсихология от Станфорд, за да (разбираме по-късно) направи неохотна лична услуга на Делрой.
Делрой е висок хубав мъж с тъжни очи, който периодично сякаш се изключва, замислен за друго, но всеки път се връща с точна реплика. Той не е идеалист, но едва ли е циник – за да проличи тънката разлика в нюансите, помага блестящата игра на Дейвид Дастмалчан, театрален актьор от Чикаго, прекрачил в киното преди петнайсетина години с „Черният рицар“ на Нолан и изиграл оттогава десетки поддържащи роли. Чрез осезаемо различните погледи на камерите (тези на телевизията като обект и субект на едно повествование; тези на киното – на друго) виждаме и фасадата, и „кухнята“ на предаването: какво се случва в рекламните промеждутъци, кой как се държи пред и зад обектива, появите и проявите на помощник-водещия Гъс (трезвомислещ контрапункт на „мечтателя“ Дерой), малкия бенд, гримьорката, режисьора, продуцента. Чуваме официални и неофициални фрази, виждаме как се прави, докато се прави. Предаване на живо, което търси връзка с мъртвите.
Режисьорите и сценаристи от австралийското независимо кино Камерън и Колин Кеърнс (чиито предишни филми „Сто кървави акра“ и „Големият уплах“ са твърде кръвопролитни, не съвсем зрели и вероятно неподходящи за голяма част от онези, които биха се зарадвали на „Късно шоу с Лукавия“) са подходили към работата си като към съвестна възстановка: декорът в смело кафяво-оранжево е издържан в духа на времето, както и вратовръзките, реверите, прическите, музиката, богатата, старомодна лексика и начинът на общуване... От прегряващите телевизионни лампи всички в студиото се потят обилно, няколкото проследяващи кадъра са заснети на разклатушкано седемдесетарско доли, а дикторът Майкъл Айрънсайд вкарва епични нотки в пролога („Телевизията документира хаоса и излъчва ужаса в нашите дневни!“). Герой на първия кадър е телевизионен апарат, който рязко се оживява от реални кадри с притеснителните вести от 70-те – Никсън и Менсън, действителната лудница на Америка, но и на света. И да, тереминът, който се появява в началото на шоуто, преди края ще застене сам. Защото, разбира се, няма как, така поставени, нещата да не отидат по дяволите.
За да си продадеш душата за слава (богатство, власт, вечна младост и пр.), дори не е нужен платежоспособен купувач. Достатъчно е вътрешно да се разправиш с елементарната човещина в себе си, да направиш съотвения избор. Филмът на австралийските братя е разположен в една по-неуредена епоха и в Щатите, но е факт, че до ден днешен и навсякъде съществува типът телевизия, която съблазнява едни да изкарват най-лошото от себе си, а други – да го гледат. „Късно шоу...“ е за Мрака току зад прожекторите, но и за илюзиите и чудесата, твърдите убеждения и безсъвестните измами, истината в преструвката, мъката във веселието... Множествената публика на Делрой е сигурна предпоставка за разслояване и задълбочаване на преживяването: хората, които наблюдават вътре в студиото, са един вид (съ)участници; тези, които се подразбират пред малките екрани някога и сега са втори и трети; ние, кинозрителите, сме в четвърта позиция спрямо ставащото...
„Нали не мислите, че телевизионните камери лъжат?“, пита лукаво Лили (превъзходна Ингрид Торели). Ужасът в „Късно шоу...“ не е с мащаба и прямотата на ужаса в „Екзорсистът“ (съществена част от вдъхновението на братята режисьори), но процъфтява в индиректното. Активира смущаващото в онова, което очакваме, вкарва шум в представата ни за реалност, докосва стари травми на човешкия род. Кеърнс са потърсили дявола в детайлите и са го намерили.
Премиерата на „Късно шоу с Лукавия“ беше в средата на март 2023-та в Остин, Тексас, на откривателския SXSW („Юг-Югозапад“, по подобие на заглавието на Хичкок). В края на същия месец филмът получи възторжен отзив от Стивън Кинг, който щедро привлече към него вниманието на седемте си милиона последователи в бившия „Туитър“, а през октомври в Ситджес, на 56-ото издание на най-стария и взискателен фестивал на фантастиката и ужасите в света, Кеърнс бяха заслужено отличени за своя писан с години сценарий. (Важна скоба и препоръка за гледане: на същото издание наградата за най-добър филм отиде у „Когато дебне злото“ на майстора на интелигентния хорър Демиан Ругна – първокласно изпълнение в нагнетяването на напрежение и въплъщаването на някои особено дълбоки страхове; със забележителни актьори, гледки и ритъм.)
Филмът на братята Кеърнс е част от все по-разнообразното жанрово кино от австралийски автори, което през новия век се отличава с добре намислените си, по-сложни (от американските) сценарии и не толкова познатите, но много интересни и запалени изпълнители. Тук държа да спомена две перли: Little Monsters (2019) на Ейб Форсайт, романтична комедия със зомбита и с Лупита Нионго в ролята на основна учителка, решена да опази на всяка цена клас доверчиви дребосъци, и неприлично смешния и кървав Bloody Hell (2020) на Алистър Гриърсън, който си набелязва за главен герой един очарователен trickster, захвърля го във финландските гори и го оставя да се оправя със семейство човекоядци. (Държа да не спомена известните „Улф крийк“ и „Бабадук“, чиято жестокост е прекалена и предвидима.)
През 2022-ра получихме минимум още две много прилични смразяващи истории от Австралия – и двете за прекрасния нов свят на зумърите: злополучния флирт с отвъдното от „Говори с мен“ на Дани и Майкъл Филипу (не само братя, ами и близнаци) и glitter-gore въртележката за инфлуенсъри, най-добри приятелки и най-лоши нагони от „Сиси“ на двойката Хана Барлоу и Кейн Синес. В тази спонтанна минипанорама на най-сладкото от австралийското жанрово кино не бива да пропускаме талантливата метафора за деменцията „Тлен“ (2020) на Натали Ерика Джеймс и A Dark Place (2019), сбирка от пет хорър новели от петима режисьори от коренното население. И накрая, малко встрани от чистия хорър, за разкош, се налага да добавим още предапокалипсиса със сърце „Часове преди края“ (2013) на Зак Хилдич и вълнуващото приключение с крокодил стръвник „Единак“ (2007) на Грег Маклийн.
Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”