СИТДЖЕС 2020: ТЛЕН


от
на г.

СИТДЖЕС 2020: ТЛЕН

Не знам на кого да препоръчам този филм. Направен е по всички правила на изкуството, ангажира с дълбоко усетени актьорски изпълнения, умен сценарий и ритъм, който не позволява да отместиш поглед. По рождение е с етикет „на ужасите“ и действително е способен да ужаси, но и да натъжи и смути. Макар да провежда историята си по предвидими пътища, завършва не с предполагаемия отворен финал, а със смело затваряне (буквално в прегръдка). И все пак не знам за кого е. Онези, които веднага ще разпознаят в него реалните теми за размисъл (те никак не са крити, тъкмо напротив), ще го преживеят травматично, понеже вероятно вече са имали досег с тях. А онези, които искат да бъдат плашени за удоволствие, той ще отведе в бягството им точно там, откъдето са бягали – в неизбежната действителност.

„Тлен“ (Relic на английски – в „официален“ превод ще звучи различно) беше прожектиран за първи път в „среднощния“ раздел на „Сънданс“ тази година. Той е камерният дебют на Натали Ерика Джеймс и се занимава, със средствата на психологическия хорър, с един от най-големите бъгове на съвременните „развити“ общества – пълния отказ от смъртта (и негови вариации като неприемането на болестта и безпомощността, все едно всичко това е ако не органично чуждо на човека, то със сигурност сбъркано или недостойно). Героините са от три поколения: бабата Една (Робин Невин), майката Кей (Емили Мортимър) и внучката Сам (Бела Хийткоут, всеотдайна) и всяка от тях е заредена с различна енергия, всяка има различна „пропускливост“ за трагичното, което ги прави особено релефни, добре нюансирани и интересни във взаимодействие. Мъжете отсъстват: дядото е починал, с бащата не се е получило, внучката няма приятел или брат. Така, без отклонения от основното събитие – разпада на Една – става много по-възможно в троицата да видим очертана една жена. Жената по принцип. Човекът по принцип.

Мястото на действието е стара къща немного далеч от Мелбърн – града, от който Кей и Сам пристигат по спешност, когато Една изчезва. Възрастната жена се прибира след три дни отсъствие, но не дава обяснение къде е била и не дава вид да знае, че нещо не е наред. Къщата е обсипана с бележки с красив почерк, залепени, за да напомнят за предназначения, посоки и срокове. Къщата се държи съвсем като Една – по стените ѝ избиват странни петна, стаите ѝ сякаш променят обема си и губят стабилността си, видът ѝ редува приветливост и непроницаема враждебност. Преди време бабата на авторката си е отишла от алцхаймер в своя 150-годишен японски дом и Джеймс прехвърля този свой опит в първия си филм (да, може би ето това е по-точното название за жанра му – не кино на ужасите, а кино на мъката). „Има много по-страшни неща от смъртта – казва режисьорката, – например страданието да губиш някого приживе, да присъстваш на упадъка на доскоро острия ум, да чувстваш как се отчуждаваш от човек, благодарение на когото те има на света...“

„Тлен“ е изпълнен в приглушени краски и без резки движения дори в няколкото „екшън“ сцени, в които съпротивата на телата е превърната от неприятелски сблъсък в напрегната хореография – дори когато са против, тези жени са заедно (впечатляваща е сцената с изгубването на внучката в трансформиращите се скрити пространства на къщата). Едно от големите предимства на „Тлен“ е начинът, по който уважава героините си и представя отношенията им в тяхното обтягане, без да ги къса: любящи и несъвършени, с така нормалните засечки между типичното за всяка от възрастите им темпо и ниво на отговорност в семейството. Според Джеймс жените във филмите на ужасите са по традиция единствено „проводник на болката“. Нещото, което е успяла много добре да направи в дебюта си, е да представи тях като много повече от инструмент на разказа, а болката – като явление далеч по-комплексно от онова, което инстинктивно отбягваме и дръзваме да погледнем само от безопасно разстояние.

Естествените асоциации покрай „Тлен“ са навярно с други два хорър дебюта с главни герои жени от последните години – „Бабадук“ на Дженифър Кент и „Наследствено“ на Ари Астер. За мен обаче връзката е преди всичко с The Haunting (1963) на Робърт Уайз – докато „Бабадук“ и „Наследствено“ са доста по-зрелищни и плашат през сетивата, „Тлен“ и The Haunting бъркат надълбоко в родовия опит и хващат за съзнанието. И филмът на Уайз, и романът на великата Шърли Джаксън (същата, която напоследък преживя спорно екранно възраждане в твърде шумния сериал на „Нетфликс“ The Haunting of Hill House и твърде ограничаващия биографичен опит „Шърли“) започват приблизително така: „Нито един жив организъм не може задълго да остане с ума си в условия на абсолютна реалност – предполага се, че дори чучулигите и скакалците мечтаят...“. И двата разказват чрез премеждия в запусната къща за душевното рухване на самотна жена на средна възраст, заета доскоро с грижи за властната си, все по-капризна майка. Виртуозното и в двата случая е, че читателите/зрителите спокойно могат да тълкуват всеки детайл от злокобните „действия“ на къщата като резултат колкото на чудовищната воля на нещо неведомо и нечовешко, толкова и на невъзможността на главната героиня да преживее „абсолютната реалност“ на остаряването и смъртта (си). The Haunting остава по-впечатляващият и може би по-гледаемият, но „Тлен“ несъмнено е от неговата порода.

 

През тази особена година не успяхме да отидем на ситджеския фестивал, откъдето всеки октомври пишем за най-доброто жанрово кино в палитрата между фантастиката и хоръра. Въпреки това ще се опитаме да представим дистанционно малка част от наградените в неотдавна приключилото 53-то негово издание (8–18 октомври 2020 г.). Започваме с „Тлен“, който получи почетен диплом за режисьорската работа на Натали Ерика Джеймс.