„Елвис“ на Баз Лурман е шеметно пътуване с увеселително влакче през живота на знаменития си протагонист. Още от началните надписи (даже и преди това) е ясно, че Баз Лурман е точният творец, който да предаде историята на Краля като пищна, феерична и драматична опера за слава, наркотици и рокендрол. Филмът за първата световна поп звезда се появява в свят, в който социалните медии могат да те превърнат в знаменитост с милиони почитатели и в който идолите за едни са напълно неизвестни за други, които на свой ред боготворят някого из необятната цифрова вселена. Филмът прилича на дълъг музикален клип, трейлър с дължина 2 часа и 40 минути или на пъстра огърлица, в която посред стъкълцата тук-там блещукат и истински диаманти. Остин Бътлър като Елвис е безспорна находка, той пресъздава не само характерните движения и танци, но и харизмата на Елвис, аурата му на невинен прелъстител. Бътлър изпълнява и повечето от песните и получи високи оценки не само от критиката, но и одобрението на семейство Пресли.

В музиката за филма са включени съвременни парчета от нови изпълнители и това обогатява представата за въздействието, което е имала музиката на Пресли върху публиката, за която е създавана. Лурман не за първи път използва подобен подход, и в „Мулен Руж“, и в „Гетсби“ – музикалният микс, в който участват съвременни парчета и нови трактовки на стари песни, работи добре и пасва на пищния, шеметно монтиран визуален материал.

Много талант е участвал в създаването на музиката и е изненадващо, че филмът не доведе до трайно подновен интерес към творчеството на Елвис, така както четвъртият сезон на Stranger Things направи за музикалното наследство на Кейт Буш.
Вълнуващо е предадено посвещението на малкия Елвис в госпъла и блуса в решена като религиозно кръщение сцена. И изобщо връзката на Елвис с черната музика, която го превръща в опасност за расисткия, патриархален ред на бяла Америка от 50-те, е интригуваща вероятно не само за незапознатите с биографията му.

Наративната тяга на разказа трябва да дойде от антагониста - алчния полковник Паркър, „снежния човек“, пресметливия импресарио, който съзира сеизмичната дарба на бялото момче Елвис да буди сексуалните инстинкти на момичетата с ръждив черен блус. „Те като че ли искат да го изядат!“ - възкликва почти в ужас мама Пресли, докато гледа един от първите гигове на сина си. „По-скоро искат да го обладаят“ - отвръща ѝ татко Върнън. Всички реплики и диалози във филма са изградени в стегната жилава, quotable структура, съвсем подходящи за днешната меме култура и склонност към изразяване в максимум 140 знака. „Елвис“ е филм за първата глобална звезда на аналоговото време, направен така, че и днешните дигитално родени да си дадат сметка за мащабите на феномена Елвис.

А „Елвис“ е филм тъкмо за феномена. Нищо не научаваме за човека Пресли, за пороците (извън наркотиците и спорадичните изневери), за вътрешния свят или греховете му. Спестени са политическата му подкрепа за Никсън, фактът, че започва връзка с Присила, когато тя е на 14, спестен ни е и дебелият, плувнал в пот и самоцитиране до степен почти на пародия късен Елвис. Липсата на биографична достоверност или критичен прочит на живота на Елвис не е непременно недостатък, филмът не си поставя за цел достоверно да следва живота на героя. Има обаче и пропуснати ползи в рудиментарно разказания Пресли.

Лурман не държи да отлепя човека от мита (както пее Юда в „Исус Христос суперзвезда“), обратно - пресъздава кариерата на първото голямо рокендрол божество и не задълбава в характера или вътрешния му мир. Пресли е предаден основно чрез отношенията си с полковник Паркър (това, че е любящ син и за известно време добродетелен съпруг, е малко като орнамент). В отношенията на двамата има търкания – Елвис не се подчинява на нарежданията и за да избегне арест за непристойно поведение, бива изпратен за две години в казарма.

„И там го порази любовта“ – доверява ни полковникът – ненадежден и натрапчив разказвач от първа величина. Любовта между Елвис и Присила обаче е напълно комфортна, нормална и предвидима. Обръща ѝ се внимание, за да бъде противопоставена на мощното, алчно обожание на тълпите жени, срещу което кротката семейственост на Присила няма шанс. А и семейната любов не съумява да спаси Елвис, напротив, при връщането си в Америка той започва поредица участия в посредствени захаросани холивудски филми. Следва бляскавото завръщане към музиката в специален тв сет в емблематичното кожено яке и панталони вместо в нелепа плетена жилетка. Америка обаче вече е влязла в турбулентен период на политически репресии, расови размирици, убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, а нашето момче се разминава с шанса да изпее и излекува натрупаното в сърцето на Америка. Пеперудата, която с един размах на крилете си е можела да предизвика земетръс, вече е ловко оплетена в мрежите на паяка и едва-едва ще трепка с пъстри крилца, за радост на публиката. От подобен конфликт можеше да се извлече трагизъм или драма, вместо това противопоставянето - Елвис е готин, полковникът алчен - не търпи развитие. Самият образ на полковник Паркър е противоречиво изграден от Том Ханкс, принуден да носи изкуствено шкембе и протези по лицето, превръщащи го в гротеска. Публиката с по-изтънчено ухо е ужасена от холандския акцент, с който озвучава задкадровия глас, и може би не са пресилени твърденията, че това е първата слаба роля в инак безукорната филмография на Ханкс. В персонажа тип „аз те създадох, аз те и убих“ също има място за драматизъм и нюанси, но такива не виждаме. Само се питаме дали наистина Елвис нямаше да стане това, което е, и без полковника.

Малко място е отделено и на гниещия в луксозния ласвегаски затвор Елвис, който спорадично, като Чехова героиня, тъгува по широкия свят, докато забавлява охолни домакини, комично накичен в регалиите на славата си. Лурман проиграва шанса да ни даде трагичния Елвис, Елвис на пропуснатия шанс, човека, затъващ в субстанции, сам, изоставен от всички, роб на собствения си култ, Елвис – залязващия бог. И ако в „Мулен Руж“ Лурман щедро гребеше от Пучини, тук малко Вагнер нямаше да е излишен. Тогава можеше да ни застърже, казано на популярен език – „да ни хване за гърлото“, но шанс да провидим драмата на човека зад супергероя не получаваме и от това филмът губи.

Може би тази липса на интерес към човешката страна в образа на Елвис е причината този иначе сполучлив, ярък и пищен филм, който трябва да се гледа в кино, да не стане велик и запомнящ се филм.