„Белият бог“ е последният засега филм на Корнел Мундруцо. Носител е на наградата „Особен поглед“ от фестивала в Кан. Лентата е много неща. Със сигурност не е типичният кучешки филм. Далеч е от „Ласи“, „Бетовен“ и от всички сладки истории за добри полицейски служители с опашки. Няма общо и с „Куджо“ по Стивън Кинг. „Белият бог“ е страшна приказка за добро и разбунтувано момиче, за лош и жесток баща, за изоставено куче. И за възмездие.

Сцените на класическо отмъщение, при които филмът би могъл да се преименува на „Глутница кучета“, са с въздействие съизмеримо с това на „Птиците“ на Хичкок, но за разлика от Хичкок, кучешката разплата има обяснение и причина. За щастие, сравненията с други филми са ненужни. Филмът е своеобразен. Дълбае свое пространство. На места, нужно е да се каже, е особено труден за гледане от любители на четириноги.

„Белият бог“ е посветен на унгарския майстор Миклош Янчо, отишъл си в началото на 2014-а и започва с цитат от Райнер Мария Рилке: „Всяко страшно нещо се нуждае от любовта ни“. Смисълът на заглавието на филма не се изяснява. Не се разбира дали има отношение към „Бялото куче“ на Самюъл Фулър, в който куче е обучено да атакува чернокожи. Това няма особено значение.

В интервю Мундруцо споделя, че е бил повлиян от „Позор“, роман на нобеловия лауреат Дж. М. Кутси. Режисьорът е трябвало да отиде да разгледа приют за кучета, когато е работил по постановка на „Позор”. В момента, в който пред него се разкрила гледката на тълпите невинни кучета, натикани зад решетките и очакващи смъртта си, отчаяните кучешки погледи го накарали да се посвети на каузата им.

За Мундруцо състоянието на едно общество се определя от това как са третирани децата, старците и хората с увреждания. От това какво е отношението към животните. Ако са възможни милост и съчувствие към бежанците, преследваните, слабите, болните, етническите малцинства, а също и към животните, ще бъдат възможни нежност и разбиране към децата и останалите беззащитни членове на обществото. В този смисъл „бял бог“ е агресивният, понякога самонадеян, самодоволен, жесток расист и безчувствен човек, който потиска, подрежда и дисциплинира по-слабите както си иска. Третира ги като неща, не като същества, даже без да си дава сметка.

Въпреки мотивацията зад заснетото, в кадрите няма нищо нравоучително, евтино, плакатно или директно политическо. Историята е разказана (сюр)реалистично и конкретно. Сюрреализмът е в началото и в края. И рамкира по митологичен начин прехода от съня на Лили към реалността. Малката стопанка на кучето Хаген сънува как кара колело по пустите улици на Будапеща, носи раница с поддаващ се тромпет и море от кучета тичат след велосипеда й. В прецизния, прекрасно хореографиран, настръхващ или просто красив завършек на филма Лили свири на тромпета си на същото море от кучета, вече реални, и ги успокоява като един свирач от Хамелин, който обаче е добронамерен и любящ. В приказката свирачът е ловец на плъхове, които той мами с вълшебната си флейта далеч от града. Жителите на Хамелин отказват да платят за услугата и ловецът подлъгва децата към бреговете на реката, в която те се давят. Лили ни най-малко не постъпва по този начин.

Филмът е наивен, без ни най-малко да е глупав. Наивен е защото разказва и показва без заобикалки. Без излишна изкусност или дълбокомисленост. Директен е. Будапеща е страшно място за кучетата, които се е случило да не са чисти и породисти. Няма място за мелези. Службите работят безотказно, съседите доносничат и викат властите. Героите са бели и черни, добри и лоши. Бащата работи в кланица, слага печати за качество върху мъртвите животни и не иска да плати високия данък за мелеза Хаген и го пуска на улицата, въпреки видимата обич на дъщеря си към него. Обърканото куче скита, намира приятели и врагове. Хванато, продадено и препродадено е. Тренирано е за бойно куче, след битката изпитва разкаяние, желае изкупление и се спасява от потисника. Само за да бъде отново хванато. В приюта (от кучешка гледна точка – концентрационен лагер), докато Хаген наблюдава телевизор, по който тече епизод на „Том и Джери“, вижда как друго куче бива умъртвено. Последва, изпълнен с истинско насилие, гладиаторски и робски бунт, оглавен от Хаген. Той хвърля града в хаос. Настъпва извънредно положение с вечерен час. Кучетата нанасят своето възмездие за причинената им болка.

Филмът започва с цитат на Рилке за нуждата от любов. „Белият бог“ би могъл и да завърши със същия автор, със стиха му „всеки ангел е страшен“ – без любов.