ВИКТОРИЯ


от
на г.

ВИКТОРИЯ

В първия и единствен (както в последствие разбираме) кадър, главната героиня на едноименния филм на Себастиен Шипер, Виктория, изплува от светлинните спазми на подземен клуб в Берлин. Влизаме в един свят, подпомогнати единствено от монополния акт на камерата, и от който няма да можем да откъснем поглед през следващите два часа отприщено време.

Освен главно действащо лице, Виктория е началото и краят на историята, причината и следствието на бясното препускане през “тъмната нощ на душата”, което ще бъде гръбнак на филма (неслучайно режисьорът, Шипер, участва като актьор в „Бягай Лола“ - опит, който несъмнено му е от полза в контролирането на кинетичната енергия при кадъра-филм).  От подземието до относителната висота на покрива на жилищна кооперация, през улиците на Берлин,  камерата ще проследи неотлъчно двучасовата одисея на Виктория. Нейното пътешествие ще бъде една постоянна вибрация из денивелацията на чувствата й, един времеви и топографски капан, в който няма да има къде да се скрие. Тук именно Шипер постига ценна органичност между избраната, наложена форма на непрекъснатия кадър, спираловидния наратив и съдържанието. С целият риск на този си опит, в компромисите, породени от бездиханния ритъм, в актьорите, играещи повече със себе си, а не чрез себе си, в една неконтролируема (донякъде) експресия на чувствата прозира и самият филм, надскочил догмата на техническия си императив. И това именно е екзалтираният порив на една младост, неправдоподобна като откровените лъжи на Зоне, всепомитаща и самоотречена като танцa на Виктория по ръба на покрива. 

В началото е блиц-светлината, или по-скоро накъсаният мрак, където сетивата ни са атакувани и извадени от утробата на началните надписи. Камерата се вплита в силуетите и сякаш търси някого. Виктория танцува сама, отдадена на техно-ритъма. В момента когато се фиксира върху нейното лице, духът е пуснат; една тревожност прозира тъкмо в това лутане сред първоначалните силуети, пронизвано от пулсираща светлина. В началните секунди на кадъра, както и в симетричните му крайни, в това приближаване и отдалечаване от Виктория, се крие замахът на един жест, нуждаещ се именно от непрекъснатост.

В този контекст сцената в кафенето с незапочнатия и недовършен „Мефисто валс“ на Лист резонира с вътрешната болка на Виктория. Малко преди виртуозността на Листовата музика да достигне своя апотеоз, отдръпането на ръцете на героинята разкрива няколко процепа в привидно плоската канава на моно-кадъра: този на собствения й житейски път и отдръпването от мечтата й, този на Листовото призоваване на дявола (който не ще закъснее да се яви) и в крайна сметка - прелома на берлинската нощ, от която тя става част. И сякаш нощта е най-тъмна преди зазоряване; последващите събития ще променят съдбата на всички участващи в това, което до момента изглежда като една тривиална вечер с няколко питиета в повече. Виктория е въвлечена в собствената си история въпреки, но и заради самата себе си – устремът на единствения кадър с героинята като постоянен център на тежестта създава вакуум; тревожността отглежда единствено завършека на кадъра, към който се протяга филмът с инерцията на лавина.

От жанровата неопределеност до ключовата сцена в кафенето произлиза и чувството на безпокойство, на което филмът твърде много залага. От самото начало (извикващо по-скоро „Необратимо“ на Гаспар Ное, но разбира се без категоричността на сцените с насилие и радикалната визия на французина), „Виктория“ се опитва да постели едно чувство на страх и на предопределеност; фаталистичната неизбежност на „нещо лошо ще се случи“. Себастиен Шипер посипва пътя на камерата с няколко знаци, чрез които зрителят да усети посевите на страха – клаустрофобичния подземен клуб, чупливостта, която образа на Виктория представлява (само младо момиче, което не говори немски и същевременно излъчва жажда за живот), четиримата приятели, незачитащи ничия собственост, Боксер и неговите изблици на насилие (сякаш концентрирани в татуировката, която Виктория забелязва), метафизичното й взиране в пропастта от покрива на жилищната кооперация.

Тези залози увисват във въздуха, когато маските биват свалени (за да бъдат точно тогава надянати от тримата приятели) и под тях се показва „лицето на злото“ – подземният бос, от чиито протекции Боксер се е възползвал в затвора. Бутафорната, пресилена и окарикатурена роля, която му е възложена, овеществява нуждата от отрицателен герой,  до когото Виктория да се докосне и който да повдигне воала на  нейната чупливост. При неговата поява жанровата обвивка на „Виктория“ отново се променя и героите рикошират като билярдни топки, тласнати към своята участ от един свръх-реален персонаж.

От тук насетне филмът ще си послужи с каноните на екшън жанра – ултиматум, крадена кола (не успяваща да запали в критичен момент), банков обир, заложници, престрелка. С една уговорка – по време на обира камерата (като единствен перископ към ставащото във филма) остава заложник на Виктория (или може би обратното).

Сега вече чувството на непреодолима тревожност, породена най-вече от неизяснената жанрова природа на филма (едновременно вгледан и извръщащ поглед от самоналожената си техническа „пречка“), отстъпва място на иреалността, на самотека, на умората, която съвпада на всички нива – актьор, зрител, персонаж, филм. Изчерпващата се енергия е постоянно намирана и изгубвана и никога не се стабилизира.

Една от най-запомнящите се и оставяща чувство на удовлетворение сцени е повторното спускане в подземния клуб. Тази лирична кулминация е едно поемане на дъх, пристан на краткотраен (но траещ сякаш цяла вечност) покой, център на спиралата, от който режисьорът не се страхува да рестартира и даде ново начало (край?) на това пътуване. За да се стигне до най-естествената антикулминация – изразходена отново енергия, изтощение, бягство и кръвозагуба, все елементи, съвпадащи със самия филм, с неговия вътрешен живот и ритъм.  Мелодрамата със смъртта на Зоне накрая е индулгенция към хибридноста на филма, един последен изблик на емоция след който образът на Виктория, а следователно и филмът ще са „завършени“. Остава само едно – парите в аптекарската торба – последното причастие на Виктория, лекарството, което е толкова необходимо на нея и на четиримата й сподвижници, поетапно елиминирани. Особено в една Европа, която принуждава младите да загърбят мечтата си, превръщайки се в мигриращи работници, платени по четири евро на час, където единственият опит за летене се осъществява от платформата на чуждото жилище, в което е проникнато с взлом и където героите на този филм са себе си само в подземната анонимност на безименен клуб.