С предишния си филм „Вълк и овца“ (2016) режисьорката Шарвану Садат получава в Кан една от най-сладките и пълни с обещания награди за иновативни филми – приза на CICAE.

Този приз по традиция търси смел и необременен поглед към света и киното, който често остава извън обсега на публиката именно заради оригиналността. Или пък поради географския си произход, ако идва не от завоювали място в киното страни, в случая Афганистан. В мотивите на журито тогава стоят аргументи като „хибриден филм, конструиран от вълшебни сладки приказки, мистериозни фантазии и вълнуващи късове от реалния живот, уловени в красивата хватка, когато светът поема дъх миг преди пълния хаос и войната“.

Следващият филм на режисьорката, „Сиропиталището“, с готовност е селектиран в програмата на престижни фестивали, добира се до една награда, а в Кан го допускат безпрекословно в „Седмицата на режисьорите“.

Много от нещата, казани за предишния филм на режисьорката, която е и сценаристка, важат за „Сиропиталището“. Всякакви клишета от филми за деца или сираци падат и се спаружват в съзнанието миг подир миг, атакувани по твърде смислен, но мил и привидно простодушен начин.

Като че ли дете снима и прави кино, необвързано с никакви политкоректни или некоректни схеми, филмови конструкции или изобщо всякакъв вид обременености. Ако обаче клишетата не съществуват в предимно документалната тъкан на филма, те си битуват в главите на героите, повечето деца, но това е невинно, наивно и трогателно. Сираците, жертви на войната, видели смъртта на родителите си, си остават просто деца. С чисто съзнание, което веднага сякаш може да прости и забрави всичко, дори и да не го разбере. Докато всичко около тях се срутва, в промеждутъците животът триумфира.

Дете на 15 години, явно сирак, живее в стар автомобил и продава ключове пред местното кино някъде из Кабул. Възторжено гледа, заедно с тълпа мъже, някакъв екшън по боливудски. После всички стават на крака и танцуват под звуците на последващ клип с жена с подобрена до неузнаваемост външност.

Възхитено, детето решава да продава билети на черно десет пъти над реалната цена и така попада в сиропиталището. Когато му обясняват, че това е кражба, то твърди, че нищо не е откраднало. Но оттук нататък, когато в това сиропиталище ще му се случат трагични или хубави неща, в съзнанието си той реагира с музикален клип в стил Боливуд. С тях възпява живота си, а в реалността държи едно доста благоразумно и гъвкаво поведение, за да оцелее из хаоса. Едва на финала на филма е изправен пред вътрешната необходимост да разруши тази изградена от него привидна хармония.

Иначе върви една история, заснета с документална страст и достоверност, за сираците от войната, лошите и добрите момчета между тях. Не липсват момичетата и учителките, едната дори рускиня, и техният толкова загадъчен и интересен за подрастващите момчета свят. Всеки епизод е конструиран така, че повлича след себе си превратности и изненади, доста добре обосновани драматургически.

Цялата вакханалия на детство, приютено между войни и раздори, е разигравана от деца с красиви и набраздени лица като старци. Ако те имат вид на ветерани от войната или живота, други са слаби и безпомощни и се нуждаят от защита въпреки това, което са преживели. На заден план остават руските войски, танкът, който се взривява непосредствено до сиропиталището, кражбите в ябълковата градина и близката лудница. Тя също като сиропиталището се опитва да спаси или опази хора от войната като някакъв временен приют от живота, който така бурно тече наоколо и по света.

Неусетно, с леки елипси в действието, се разгръщат няколко съдби, трагични, драматични или комични. Деца роднини (единият е чичо, но с две глави и две години по-малък от племенника си) искат да са заедно, в една стая, но учителят ги разделя. Големият на ръст и години племенник ще попадне под издевателствата на Капитана, локалното лошо момче. Деликатно, но пределно красноречиво, част от саморазправата с него е избегната визуално. Вместо да ни внуши гняв, протест, негодувание, филмът с някаква сакрална мъдрост ни помага да преодолеем това и някак да го осмислим.

Детето попада в близката лудница, остава безмълвно и сякаш упоено, но другите деца имат обяснение за това -  момчето никога не е разбирало от шега и се е сърдило на другите със седмици.

Така семпло, без патос нещата навлизат в една неподозирана дълбочина. Ясно е, че такъв тип хора и деца не оцеляват, но другите, по-адаптивните, какво ще стане с тях? Филмът ни сблъсква и с този въпрос. Главният герой за малко става епизодик, после се връща в ролята си и отново изчезва. Неговата история е паралелна на злощастната фабула с племенника, тъй като попада на друго момче лидер, но го превръща в най-добрия си приятел.

Остава сякаш само едно лошо момче, с негов услужлив подгласник, което мечтае да емигрира в свободна страна. А главният герой, който превръща всеки копнеж или премеждие в музикален клип, гледа в приюта по телевизията с някакво недоумение посещението на държавния глава на Афганистан в СССР. И изведнъж, само след дни, е изпратен заедно с други деца на пионерски лагер там. Следват комични епизоди с посещение на мавзолея на Ленин и игра на шах с децата на великата съветска страна. Все едно невъзможни неща няма - децата гледат любовни филми, филми за битки, където един човек с пестници набива всички, гледат новини и… те някак се превръщат в реалност. Макар и неочаквана, радостна, опасна или най-малкото странна.

Финалът на филма е обещаващ и сразяващ. Изпарява се цялата му привидна лекота, виталност, хумористична нотка – като идват муджахидините на власт, всички влизат в друг филм. Децата не могат да си познаят учителките, защото са забулени, а портретите от стените са свалени.

Бегло следваният като герой учител, който не ни се навира в очите често, се оказва един от най-трогателните и осмислени образи. Той знае какво става из страната, света и сиропиталището, знае кой е лошият (“Познавам този вид момчета“, казва на местния тартор).

Опитва се да се намесва без пряк конфликт, да контролира нещата без яростен сблъсък, наказания, насилие. Защото отговаря и за лошите деца, както и за добрите, не може да се отърве от тях. Финалът на филма го въздига в още по-голям ранг и ни връща към цялото му деликатно, изстрадано и обмислено присъствие в това място на деца с житейския опит на възрастни.

„Сиропиталището“ е направен именно по неиздадения дневник на един възпитател, прекарал 8 години в такова детско заведение като тийнейджър.

Колко приятно и благодарно е да се откриват филми - скрити съкровища на киното. Те блещукат в тъмното на някакви фестивални киносалони или платформи за кино и покълват сред нас поради вируса или заради кой знае какво стечение на обстоятелствата.