Ако човек е гледал „Ябълките на Адам“ на режисьора и сценарист от Дания Андерс Томас Йенсен, сигурно ще държи под око всичките му следващи филми. С надежда хуморът, който крее и кипи там на ръба на парадокса и милозливостта, напук на колапса и колатералните жертви, да дава още такива уникални киноплодове. И герои.

Случва се някакво киночудо именно защото героите му са телепатично близки до всеки зрител. Някак така родни и познати ни се виждат тези странни датски човекоподобия…

Йенсен е сравняван с Тарантино и братята Коен, но напусто. При него няма безсърдечност и ритуалност в убийствата, нито мазохистично дивене от човешката глупост, извадила луд късмет при престъпването на закона. Той се занимава с хора травмирани, обсебени от чувство за лична вина, но и желание за реванш и импулсивни пориви за справедливост. Те имат смелостта да се намесят в порядъка около себе си даже само за да бъдат наново подиграни от съдбата и живота.

Колкото по-интелигентни и чувствителни са, както е в „Рицари на справедливостта“, толкова по-ефикасни могат да бъдат. И по-смешни, защото... Но това е тайна. Трябва да се гледа филмът, в който те ни разсмиват, без да са осмени.

Йенсен има сериозни почитатели сред любителите на седмото изкуство, които скрупульозно броят избитите по филмите му, описват вида оръжие, използвано за целта, описват изчерпателно недостатъците на обичните му основни герои. Именно в „Рицари на справедливостта“ броят на жертвите е най-голям, кръвта най-поточна, а съвкупността от беди, следващи по петите, а и предварващи участта на главните персонажи, е съкрушителна и непосилна.

На финала оцелелите празнуват Коледа, дегизирани с подобаващо безумните коледни пуловери, преживели доста обиден провал и срив в едно отношение, ала пълна победа в друго. Тази сцена (и не само тя) кара много хора да сочат „Рицари на справедливостта“ за най-хубавия филм за миналата година. А други даже да го определят като най-смисления „коледен“ филм изобщо…

Това е петата кинотворба на Йенсен с Мадс Микелсен и отново този титаничен датски актьор е неузнаваем. Вече не е със заешка уста или с напреднала плешивина на челото, както в минали филми на режисьора. Той е рейнджър, умиротворител някъде из пустинята, доведен дотам, че да налага справедливост в родината си чрез добре изпитаните способи на наемник. С брада на пророк, почти гола, побеляваща глава и налудничав поглед, той се връща у дома само за да страда. Но трябва да се справя с дъщеря тийнейджърка, която го обвинява за всичко, и шепа несретници, тръпнещи от неутолимо желание и те да бъдат виновни за нещо конкретно и да престъпят закона. Неговите съратници са хора със съмнителна стойност, някои биха ги нарекли пълни откачалки. Какво да обясняваме повече - математик статистик, уволнен заради по детински свежите му умозаключения от обширно изследване за много пари. Или хакер, колкото способен, толкова нервозен и кръвожаден, а за капак и „психотерапевт“, изявяващ се като такъв само защото има богат опит от обратната страна, като пациент. Хвали се с нещо от порядъка на 4000 часа при психиатър…

Рейнджърът удря през устата и кърши вратове, а малкият му батальон усвоява неподозирани умения в неръкопашния бой, като преди това успява да влуди всички членове на една зловеща рокерска банда. Ето един често цитиран пример за аромата и атмосферата на филма - „мозъкът“ на нашите рицари предлага да убият шефа на вражеската банда, а после на погребението му да доизбият всички, които сами ще са се събрали на едно място. А не да ги търсят един по един.

В разказването на съдържанието на филмите на Йенсен няма голям смисъл – или ще са спойлери, или неочакваността в обратите ще звучи твърде абсурднo. Но не е. Конструкцията на режисьора действа като ваксина – искаш още дози. От същото.

За мен „Рицари на справедливостта“ по някакъв парадоксален начин пародира „Седемте самураи“ и други подобни класики в някаква комедийна съвременна версия - четирима мъже, в резерва още двама, и една дъщеря, карантинират света бандит по бандит. Случайността и стечението на обстоятелствата играе във филма ролята на сценарист и монтажист на съдби и мотиви на поведение. Но главните персонажи така и така все се чувстват виновни за всичко и постоянно се терзаят. Защото са хора със съвест. Колкото и да изглежда, че не разбират живота, май са на прав път.

„Рицари на справедливостта“ предизвиква терапевтичен смях и наслада освен заради причудливите ситуации, в които изпадат героите, също и заради поетапното разгласяване на личните им мании. Причина, следствие, случайност, хармоничност, съвпадение, логика си менят местата в луда надпревара и шашкат и зрителя, и героите. Но това се оказва важното – всеки си има своя конспиративна теория за света, себе си, роднините, приятелите. Каквото и да се случва, нищо не може да го откаже от нея. Не е ли това една моментна снимка на днешния ни свят?

Иска ми се да издам още един вид трик, който илюстрира красноречиво методиката на авторите на филма. Например Ленарт, „психотерапевтът“, е доброволец в заличаването на едно от убийствата с дезинфектант. Преди да влезе в непозната стая да потърси препарат, небрежно подрежда буклите си. За първи път си пипа косите във филма - и за последен! А в стаята ненадейно открива овързан в страдална поза сексуален роб от Източна Европа, по когото до края на филма дискретно ще тлее. Така е в „Рицари на справедливостта“, такъв е хуморът на Андерс Томас Йенсен - ефектът изпреварва дефекта и обратното.

А рамката на филма е хитра провокация за зрители и критици с началото и финала. Всичко започва с едно девойче от Талин, което си пожелава синьо колело, но дядо му проявява известна вътрешна съпротива да го купи - и изглежда, по някакъв свръхестествен начин е имал сериозни основания да се колебае. Всъщност светът е доста подреден, но не по познатия ни начин и образец, а по неочакван.

„Рицари на справедливостта“ събра 8 награди и 26 номинации от излизането си досега, критиката се облажи сериозно с него – приятно ѝ е да го коментира и това се случва в безпределен брой ревюта и рецензии. Не че 2021-ва бе толкова сполучлива година за киното, но си имаше и своите попадения. Дали посочването на „Рицарите“ на Йенсен за филм на годината, както споменах по-горе, е „случайно“, или не, всеки преценява сам.

Самият му сюжет си играе толкова умело със случайностите и съвпаденията, че сякаш предварително дава свой хитроумен отговор на този въпрос.