Това навярно е най-трудният текст, който някога съм писала. Но ми се струва особено важен, ето защо все пак ще завърша замисленото. Става дума за храната. Преди половин година моята майка почина от бактериален сепсис. Причина за сепсиса бе заразяване с бактерията листерия (заболяването се нарича листериоза). Както подсказва названието – става дума за консумация на листни храни: най-честият вариант е, когато животно (крава, овца, коза) се храни със замърсена трева или пие замърсена вода; заразата преминава в месото и в млякото. Листериоза най-често се получава при непастьоризирано мляко, при недобре термично обработено месо, при млечни продукти от животни, заразени от бактерията листерия. Майка ми живее в София, недалеч от пазара „Иван Вазов“, а там всяка седмица се организират т.нар. „фермерски пазари“ (но много подобни „фермерски“ магазинчета има навсякъде). Тя е купила от фермерския пазар извара и кашкавал. Там, разбира се, всичко е сертифицирано и никой не носи за нищо отговорност, ясно. Няколко дена след консумацията на закупените млечни стоки от фермерите майка ми започва да се чувства зле. А инак тя е 70-годишна жена, много бодра, много енергична, помня я болна (с леко неразположение) не повече от 4-5 пъти в целия ѝ живот. Та – както винаги – тя решава, че туй е незначителна температура и махва с ръка. Ала слабостта се засилва (туй състояние е напълно непознато за нея) и тя си прави рутинни изследвания. Пълната кръвна картина показва сбой на всички показатели. Заради изключително ниския хемоглобин решава да постъпи в болница, на втория ден (в болницата) я слагат на изкуствено дишане, изпада в медицинска кома и повече не се събужда. В смъртния акт е записано, че тя умира от пневмония (след още поне 10 опита да открият и ковид, но уви). Ала на третия ден от болничния престой излизат анализи (които ние платихме извънредно, те не влизат в задължителния медицински протокол), според които тя има бактериален сепсис – листериоза.

При бременни и жени над 60-годишна възраст листериозата е неспасяемо заболяване. Изходът винаги е летален. Ако има случай на листериоза, болницата е задължена да извърши пълна проверка – да се установи има ли гнездо на заразата, какви продукти са консумирани, с какъв произход и т.н. Ние установихме тази верига: пазара – продавачите (туй бе лесно, майка ми пазаруваше само от едно място там) – вида продукти – дата на покупка – дата на консумация. От болницата (няма да я назовавам тук, но си представяте, че става дума за централна софийска многоуважавана болница) ни казаха, че нямат ресурс да извършат тези проверки – нито хора имат, нито пари. А и в смъртния акт нали е написано, че причина за смъртта е пневмония – какво пък, те са си вързали гащите.

Какво следва от това емоционално описание ли? Следва, че ние – възрастни, родители, възпитатели – сме оставени напълно сами да взимаме решения. В моето детство родителите ми дори не знаеха в кои дни ще ни ваксинират, кога ще ни водят на зъболекар, кога ще ни проверяват за бълхи – всичко това влизаше в училищната система и бе норма. За добро и за лошо. Сега норми няма, но пък има огромна отговорност, паднала върху нашите плещи. Отговорност за всяка хапка, която ние даваме на нашите деца. Буквално за всяка. Защото – както можете да си представите – майка ми не е изяла 200 грама кашкавал за една закуска, нали? Тя си е отрязала няколко парчета – както винаги.

Не, не е целта ми да плаша някого и да развявам черни знамена. За мен е ясно, че в моята ежедневна програма влиза непрестанно обучение: какво е полезно, какво не и защо… Но има и друго: как да направя така, че моето дете да възприеме важните принципи – на хранене, на пиене, на консумация изобщо…

За деца са създадени (и непрестанно се създават) множество филми, посветени на темите на храненето. Според мен анимационните са особено дразнещи – там идиотски герои правят простотии и назидателно са наказани от умните възрастни. Има филми, които е добре децата – дори и да не разбират всичко – да гледат заедно с възрастните. Филми, които разказват за особената вреда от фастфуда: моят фаворит тук, разбира се,  Super Size Me – на български е преведен като „Порция гигант“. Това е американски документален филм от 2004 г.: режисьорът (той е и главно действащо лице) се подлага на следния ужасяващ експеримент – да се храни в продължение на 30 дена (1 февруари – 2 март 2003 г.) единствено с храна от „Макдоналдс“.

Относно консумацията на млечни продукти (тема, която, както вече разбирате, мен особено ме вълнува) бих отделила два документални филма – Cowspiracy от 2014 г. и Milked от 2021 г.

Това не са обикновени архивни кадри, монтирани с минорна музика и нравоучителни всезнаещи глави, които каканижат. Не. Филмите, които споменавам тук, са създадени по законите на качествената мелодрама – има завръзка, кулминация, развръзка, ясно обозначен враг, а и естествена идентификация на зрителя с главния герой. Това са филми, отличени на престижни кинофестивали: „Порция гигант“ дори е номиниран за „Оскар“ в категорията „Най-добър документален филм“.

Това, че филмът има огромна популярност и най-високи награди, означава ли, че американската (или друга) нация са намалили консумацията на фастфуд, че „Макдоналдс“ е разорен или нещо подобно? Не, не, разбира се. Изкуството никога не е успявало да повлияе на масите така, че да ги „преформатира“. Сега ми идва на ум паралелът с „Фаренхайт 9/11“ на Майкъл Мур. Това е най-гледаният документален филм в историята на Америка; получава „Златна палма“ (връчена от председателя на журито Куентин Тарантино – т.е. един американец дава на друг американец най-престижното филмово европейско отличие); получава номинация за „Оскар“… Във филма Майкъл Мур пряко обвинява Джордж Буш за войната в Ирак. И какво прави американската нация няколко седмици по-късно (след като са минали свърхмасовите прожекции на филма и всичките му там престижни отличия)? Гласуват за втори мандат на Джордж Буш.

Та – не, изкуството никога няма да възпита масите (голямото изкуството изобщо няма такава задача). Но изкуството - а посочените от мен филми са именно изкуство (изкуство на интересно поднесената информация, изкуство на разказа, изкуство на създаването на интрига), та изкуството може да промени съдбата на отделната личност (а сетне тази личност да поведе масите).

Но в дадения момент моят интерес не са масите. Моето семейство преминава през конкретна лична трагедия – смъртта на най-близък човек. И урокът, който задължително взимам за себе си, ми се ще да го споделя. Ето затуй и тази дълга лична статия се получи.

***

Още филми, които бих препоръчала за гледане с деца (на всяка възраст – все нещо ще разбират, другото вие ще допълвате): „Нация на бързото хранене“ (Fast Food Nation) от 2006 г., „Захарният филм“ (The Sugar Film) от 2014 г., „Натъпкани“ (Fed Up) от 2014 г., „Разбрахте ли за млякото?“ (Got the Facts on Milk?) от 2008 г.