ПОДХОДЯЩО ЗА ДЕЦА: КОПЕЛИЯ


от
на г.

ПОДХОДЯЩО ЗА ДЕЦА: КОПЕЛИЯ

Филмът „Копелия“, спечелил редица награди на престижни световни кинофестивали, е изключително занимателен мюзикъл, подходящ както за деца (5+), така и за възрастни. Ще започна с изброяване на очевидните неща: децата имат възможност да чуят изключителната музика на френския композитор Лео Делиб (съчетана с модернистични мелодии); да възприемат дълга (и сложна) история, разказана единствено чрез танц; да извлекат дидактичната поука за това колко е лошо влиянието на телевизията (и изобщо увлечението по масовата култура). Е, изброените неща и без моето писане са ясни.

Предлагам ви особена игра: игра, която изисква участието на възрастните (родител, възпитател, учител). Детето първо трябва да се запознае с разказа „Пясъчния човек“ на Ернст Амадеус Хофман (ако може самó да прочете историята, ако ли не – да му бъде разказана). Сетне – да види (на сцена или на екрана) класическия балетен спектакъл „Копелия или момичето с емайловите очи“ по музика на Делиб (из тези, които са достъпни в YouTube за свободен достъп, най-много харесвам постановката на Болшой театър от 2011 г. с участието на Наталия Осипова). И едва тогава – анимационно-игралния мюзикъл.

Тази градация е хронологически построена: първо е текстът на Хофман (приказката е от 1817 г.), сетне – балетът на Делиб (либретото по новелата на Хофман е дело на Шарл Нюитер, първата постановка е в Парижката опера през 1870 г.), едноименният филм е от 2021 г.

Една история е представена чрез три изкуства (литература-балет-кино) и най-важното: разказана е по три различни начина. Децата усвояват (без дидактика, просто запознавайки се и с трите творби в кратък период от време) нещо, което ние, възрастните, отказваме често да приемем – че историята (всяка история) може да е толкова волна, колкото поиска нейният автор.

У нас, възрастните, се надигат вълни от възмущение: „Ама що за глупости! В какво превърнаха хубавата приказка!“ – знаете тези възмущения и възклицания. Ние се отнасяме крайно ревниво, ако посегнат към историята такава, каквато ние я познаваме. През 2021 г. излезе по екраните холивудският филм „Пепеляшка“ (реж. Кей Кенън), като в ролята на феята-кръстница бе чернокожият актьор Били Портър – импозантен господин, който традиционно се появява на червения килим, облечен като жена в пищни одежди – на свръхвисоки токчета, с пера, кринолини и тъй нататък. „Ужас! Това е скандално! Докъде я докарахме! Нашето изкривено общество! Какво показваме на децата…“  - вайкаме се ние (най-вече из социалните мрежи). И всичко идва от това, че още от деца ние знаем със сигурност: феята е жена, феята е симпатична жена (най-добре руса и със сини очи). Може да е възрастна добра баба, може да е млада красавица – все едно, феята е миловидна жена. Това знаем ние и това разказваме на нашите деца. „Трябва да се придържаме към първоизточника!“ Добре. Но това е приказка. Кой е нейният първоизточник? Първата история за Пепеляшка е създадена в Древен Египет (и дайте тук да не закачаме чувствителния въпрос за цвета на кожата на главната героиня и останалите участници в историята); да не говорим за това, че там фея-кръстница изобщо не фигурира, тъй като в Древен Египет никого не са кръщавали. Е, добре, ще се обърнем към първата европейска версия на приказката: записана е от неаполитанския фолклорист Джан Батиста Базиле в началото на XVII век. Тук главният проблем е следният: Пепеляшка и нейната мащеха са били главни съучастници в убийство – те заедно са убили предишната мащеха (втората съпруга на бащата на Пепеляшка). И сетне новата мащеха иска да се избави от Пепеляшка не заради друго, а защото тя е свидетелка на нейното престъпление и може да я разобличи. Какво ще кажете за тази идея? Да се екранизира тази версия – нали сме верни на оригинала… В търсене на тази вярност (не, не с оригинала, а с нашето разбиране за оригинал), ние, възрастните, изпускаме най-важното: красотата на новото произведение. Ако филмът е направен талантливо, ако историята е разказана увлекателно, тогава всичко има смисъл. А ако новото произведение е бездарно, тогава защо се притесняваме? То ще бъде забравено и никой няма да отмени нашата версия за феята-блондинка, нали?

Но да се върнем към „Копелия“. Новелата на Хофман „Пясъчният човек“ е страховита мистична история за загадъчния Копелиус, за професор Спаланцани и неговата дъщеря Олимпия, която, оказва се, е механична кукла. Темата за механичните изобретения е била крайно популярна в първата половина на XIX век: Хофман е посещавал – както ни разкриват архивите – изложби с механични кукли, които възпроизвеждат човешки движения, отварят и затварят емайловите си очи…

Когато на сцена е поставен балетът „Копелия“ (1870 г.) темата за механичните кукли се разглежда вече не чрез романтико-мистична призма (както е при Хофман), а в прозаичен ключ – било е времето на световните изложения. Започвайки от 1851 г. Световните изложения (наричани още Големи изложения или Международни изложения) се провеждат предимно в Лондон, Париж и Ню Йорк – това са своеобразни огледала на времето, в които времето особено много обича да се гледа, питайки „коя е най-красива на земята?“ Представят се каталози – най-яркото, най-новото… Този принцип ще видим и в балета – например в постановката на Артур Сен-Леон от 1864 г. „Конче-Гърбоконче“ („Конек-Горбунок“) по едноименната приказка на Ершов – там са представени танци на отделните народи в състава на Руската империя. Това е време на технически подем, на силна вяра в прекрасното бъдеще – не след дълго ще бъде изобретено масовото електричество, радиото, самолетите…

Разказват, че идеята за балета „Копелия“ хрумнала на директора на Парижката опера Емил Перен, който току-що бил създал с Артур Сен-Леон, либретиста Шарл Нюитер и композитора Лео Делиб много успешния балет „Ручей“. Перен – показват ни архивите – посетил Международното изложение в компанията на Нюитер и Делиб  и им предложил да помислят над темата за хората-кукли, хората-автоматични механизми. Спрели се на новелата на Хофман „Пясъчния човек“, Нюитер започнал работа и година по-късно сценарият бил завършен: от Хофмановата история там не останало почти нищо, освен името Копелиус, историята за някаква кукла, която през цялото време стои на прозореца, сякаш четейки книжка и влюбения в нея юноша.

Ако погледнете критическите статии, публикувани след премиерата, непременно ще видите изречения като: „Приказката на Хофман е напълно смачкана! Какво нахалство – за финалния дивертисмент Нюитер е добавил тук ни в клин ни в ръкав и баладата на Шилер „Песен на камбаната“! Какво безочие!“ (става дума за стихотворението на Шилер от 1798 г., представено във финала на „Копелия“).

Нюитер премества действието в източно-славянски край, в Галиция: нужен му е национален колорит – както балета „Спящата красавица“ представя времената на Луи XIV, „Росана, красавицата от Черногорието“ – славянската тема, „Цар Кандаул“ – древна Лидия, „Весталка“ – Древен Рим и тъй нататък. Т.е. нужен е някакъв конкретен исторически колорит (а това води до обилни декорации на сцената, разбира се). И ето, Нюитер премества Хофмановата Копелия в славянска Галиция (по-голяма част от историческата Галиция днес е територия на Украйна). Копелиус не е славянско име, но Нюитер го съхранява: подчертава, че Копелиус е чужденец за този край, той не принадлежи към тази култура, носи със себе си някакво ново познание.

Но има и друго: за парижката публика (а спектакълът е мислен именно за парижка публика) славянската тема – това е екзотична тема (както в балета „Ручей“ екзотичен е Близкият изток). Екзотично, непознато място – това дава свободата на авторите да измислят свое пространство, стилизирайки го „като“ - авторите не търсят реални сходства, не фиксират едно към едно – това е ясно. В „Жизел“ виждаме същата стилизация – там става дума за Бохемия. Теофил Готие (един от либретистите на балета „Жизел“ от 1841 г.) пише своята последна рецензия за премиерата на „Копелия“ и призовава останалите съдници-критици: „Не изисквайте от балета географическа точност! Шекспир разказва за измислената Бохемия и това не прави пиесата му по-малко стойностна, нали? Приемете Галиция в балета „Копелия“ като приказно царство, не търсете на картата конкретен град, село или местност – няма да ги намерите“.

Балетният сценарий не може да бъде сложен, подобно литературния първоизточник. Балетният сценарий трябва да отговаря на балетната логика: да се разпредели действието равномерно, отчитайки голямата трупа (кордебалет, демисолисти, солисти, солисти на характерните танци, главната балерина). Балетният сценарий изисква централната героиня да бъде жена, тя да има сложна, разгърната партия, ето защо немислим през XIX век е балет, в който главната героиня седи през цялото време на стол и чете книга. Ето защо главната героиня на Хофман – куклата Олимпия тук играе второстепенна роля (водеща е девойката Свинилда); трябва да има един комически персонаж – и в тази роля Нюитер помества стареца Копелиус (ако при Хофман той е зловещ и страшен, в балета се оказва глуповат и смешен). Главната героиня трябва да има приятелки (или подчинени), за да се покаже на сцената четворка или шестица от демисолистки – така се появяват спътничките на Свинилда (персонажи, които не фигурират в новелата на Хофман). И тъй нататък... Т.е. тук историята е изцяло подчинена на балетната логика.  

А сега нека се прехвърлим в XXI век. Мюзикълът „Копелия“ е създаден по други закони (различни от литературните, различни от законите на класическия балет). Какво е тук новото? Какво е различното? Децата (че и възрастните) могат да продължат играта на откриване на разлики, на създаване на нови смисли. Ще бъде лесно, защото ние познаваме кинологиката, киноезика.

Ето такава интелектуална игра предлагам – игра за деца и възрастни.