„Това, което ще стане, е, че аз ще те обичам все повече, а ти мен – все по-малко. Просто така става в живота.“
Колко автори могат да се похвалят, че подобно изречение не кънти, а озарява техния филм или книга? Ами колко режисьори могат да заснемат сцена с момче, скейтборд и втръснала песен като “Wonderwall” на Oasis и от тази сцена да говори киното, а не безвкусицата? Нещо повече – киното да говори именно на езика на безвкусицата, а не в блестяща изолация от нея.
На езика на безвкусните сравнения „Мамо“ може да се оприличи на „Сто години самота“ на Маркес, който, погледнат прагматично като сбор от изреченията си, е една нищо и никаква латиноамериканска сапунка. И тук е парадоксът на последния филм на Ксавие Долан – той е изключителен, защото е банален. Гръбнакът му е крехък и не се прикрива с оригинални “таглайни”. Изобилства с маниерни сцени, клишета и кич, а саундтракът му е откровено безумен подбор от юношески хитове като “Wonderwall”. И всичко това работи безупречно.
Отговорен е, разбира се, Ксавие Долан. Противно на някои мнения, той не е гений, но е единственият облечен с цвят, различен от черното, на официалната церемония в Кан. Без да измисля нещо революционно, Долан напомня някои елементарни уроци. Например този, че няма нищо страшно да се показват чувства в киното, стига да ги показват емоционално интелигентни хора, неподаващи се на изкушението да изнасилят емоционално публиката. Когато някой непознат говори за най-съкровеното си, малцина могат да се престорят, че са въвлечени – но в „Мамо“ зрителите много бързо се запознават с героите и нямат друг избор, освен да им съчувстват. Без да е отчетливо автобиографичен както „Аз убих майка си“, „Мамо“ е все така преживян продукт на канадския режисьор, а макар по изключение да не участва като актьор, всъщност през цялото време присъства най-вече той.
Ето защо другият елементарен урок е, че най-важният критерий за един филм е логиката, която самият той избира, за да разкаже историята си. А логиката на Долан е не просто част от един вече изграден и все по-узряващ стил на петте му филма, но и отражение на онова, за което говори. Едни хиперактивни хора, проядени от най-силните емоции, са поставени през цялото време на ръба – крещят, танцуват, енергията им е абсурдна. Нещо постоянно се движи, случва се, а щом се промъкне някое относително стабилно състояние, нещо друго бързо ще го развали.
Подчертано забързаният ритъм на „Мамо“ е в действителност напълно адекватен на ритъма на тези толкова объркани герои, които никога няма да спрат да се разкъсват – както от любовта, така и от невъзможността тя да не ги нарани безвъзвратено. Лесно може да се изброят литературни филми, театрални филми, но „Мамо“ е не друго, ами музикален филм – всяка фраза, макар и на раняващ ухото квебекски акцент, е там, където трябва; паузите – и те. Още един парадокс – смелостта на Долан е в отказа му да морализира върху последиците от една любов. Очевидно е от самото начало, че има конфликт, който няма никога да се разреши и видяното във филма е часовниковият механизъм на една бомба – но никой и не търси обезвреждането й.
Тази крайна концентрация върху персонажите, дезинтересирана от техните действия, има и своя технически израз – с клаустрофобичния квадратен формат на изображението. Отново маниерен ход, който обаче е перфектно защитен от Долан. И в тази връзка един последен парадокс: неговата, на Долан, зрялост е плод на наивността му. В предишните му филми лесно можеше да се проследи историята на киноцитатите. В „Мамо“ влияния ще се намерят мъчно. Всички онези мили сравнения с други режисьори, които канадецът е чул през последните пет години, са изтрити, и вече не го е срам да бъде болезнено директен. И най-важното: несъвършен. Какъв би бил смисълът от филм за хора, умеещи да съсипят живота си, ако не може да се поспре наративът, да се включи някой диалог, който няма никакво отношение към случващото се, но има всичко общо с тези хора?
А какъв би бил смисълът от свят, в който един майстор не може да си позволи дори малката глупост да се облече в цвят, различен от черно, щом припари до Кан?
