От филмите, занимаващи се с духовни въпроси и „отживели времето си“ религиозни мистерии, най-екзистенциално плътни са онези, които успяват да отредят място за „чудото“ в рамките на абсолютно реалистични и секуларно конструирани разкази. Творби като „Словото“ на Драйер и „Порейки вълните“ на неговия „духовен наследник“ Ларс фон Триeр, са в състояние да изненадат (или направо шокират) неподготвения зрител, тъй като във финалните си сцени внезапно разкъсват булото на „обективния свят“, който така пунктуално са изобразявали, за да се опитат да уловят на екрана някаква по-дълбока (спекулативна) истина. Киното е вероятно единственото изкуство, което позволява толкова емоционално, буквално и съответно убедително да се показват по принцип „невъобразимите“ моменти, в които чудото (ако съществува) нахлува в бита и преобразява естествения, ежедневен ред на нещата.
Същевременно в историята на подобен тип предизвикателно метафизични филми рядко (ако изобщо някога) се е промъквала женската перспектива (поне от режисьорска гледна точка). Това е болезнено ироничен факт, тъй като гореспоменатите кинотворби, заедно с много други като тях, се фиксират именно върху мъченическите премеждия на своите героини. Така често и донякъде безкритично жените биват неволно инфантилизирани и превърнати в „гръмоотводи за чудеса“, тоест в жертви, които само някой бог би могъл да избави от жестокостта на мъжкия свят. От тази гледна точка „Малко тяло“, пълнометражният дебют на Лаура Самани, не само успешно се нарежда до филми като „Тиха светлина“ на Рейгадас и „Наслука, Балтазар” на Бресон, но и предлага на зрителя пълнокръвна героиня, бореща се активно и безразсъдно с фактите, за да спаси най-ценното за нея – душата на мъртвороденото ѝ дете.
Действието се развива в началото на XX век в крайбрежно италианско селце, където местните ритуали и фолклор битуват в синкретична хармония с по-строго формализираните порядки и догми на католицизма. Когато обаче първородното дете на младата Агата се ражда мъртво, нито общностните поверия, нито християнската ритуалност са в състояние да ѝ помогнат или да я утешат. Тъкмо напротив – цари студено единодушие сред хората и свещеника в селото, че душата на нейното бебе е изгубена, защото не е кръстена (ще битува за вечни времена в Чистилището). Агата обаче се натъква на слух за съществуването на древна църква „някъде на север“, където съживяват мъртвородените деца достатъчно дълго (един дъх време), за да се извърши тайнството и да получат име. Съмнителната мълва дава надежда на отчаяната майка и я убеждава да тръгне на самотна одисея през реки, гори и планини в търсене на въпросното митично пространство, откъдето, както се разбира, никой не се е връщал.
Когато Агата започва пътуването си, бързо става ясно, че Самани се опитва да ни представи един полуразмагьосан свят, увиснал на ръба на две епохи – между миналото, което е белязано от суеверия и варварство, и модерността, когато единствено битът и светогледът на секуларния градски човек валидират представите ни за света. Филмът постига горепосоченото, като ненатрапчиво и хитро подчертава историческия си контекст. Виждаме например колко агресивно реагира група крадци, когато вместо пари откриват в каруца сандъци с крушки и изплашеният кочияш продавач не намира думи да им обясни какво представляват точно тези странни стъкленици, защото описанията му звучат като фантастични измислици. Подобно напрежение между рационалния, технологичен дух на модерното и суеверните мисловни матрици на селския човек е в основата на „Малко тяло“.
Самани умело не избира страна в битката между миналото и настоящето (религиозното и секуларното). На моменти Агата се оказва по-смела, скептична и рационална от хората, които среща по време на приключението си, въпреки че крайната ѝ цел е, меко казано, абсурдна и мистична. Когато например пристига на входа на въглищна мина, среща мъже, които я предупреждават, че планината поглъща всяка жена, дръзнала да прекоси нейния праг. Агата обаче разпитва една от съпругите на работниците и се оказва, че това суеверие се основава на далеч по-банална истина – жените не се връщат, защото са излязли от другата страна на масива и най-вероятно са избягали от съпрузите си.
Подобни профанизиращи митологичното жестове са разпръснати из „Малко тяло“ и подсказват, че позицията на филма е много по-рефлексивно критична към реалността на сакралното и свръхестественото, отколкото мистичният край на киноразказа би ни подтикнал да предполагаме. Още повече, макар и крайната цел на Агата да е продиктувана от ирационални католически предразсъдъци и догми, Самани неколкократно предизвиква и преобръща всевъзможни християнски клишета и сюжети. Най-важен в това отношение е образът на андрогинно изглеждащата престъпница Линкс, която се превръща в единствен спътник на Агата, след като се опитва да я продаде като робиня. В един момент двете се озовават по неведоми пътища обратно в родното село на енигматичната „мъжкарана“, за която до този момент не знаем нищо съществено. Тук отново крайно зрелият, фино обран подход на Самани успява да изрази в рамките на едва няколко кадъра факта, че историята на Линкс е на практика преразказ на притчата за блудния син, но полът на героя е сменен, заради което и финалът е различен. Родителите на момичето не я приемат радостно обратно вкъщи, въпреки че тя има огромна нужда от тях, а по-скоро я посрещат със злоба и неприязън. Критичната теза на Самани е ясна – ако в притчата ставаше дума за блудна дъщеря, никой никога не би ѝ простил, че е дръзнала да избяга.
Тези концептуално хапливи мотиви, идеи и препратки са амбициозно и внимателно вплетени в същностната тъкан на филма и трудно биха могли да бъдат детайлно описани. Например един от другите по-интересни паралели, който може да се прокара, е този между Агата и Виктор Франкенщайн, тъй като култовият персонаж на Мери Шели също пътува на север, но не за да спаси своя „син“ (чудовището), на когото е отказал да даде име, а за да го убие (освен това той е христоматиен, трагичен символ на „мъжкия“ хюбрис и вяра, че светът може да бъде научно овладян и размагьосан). Същевременно, отвъд всевъзможните критики на филма към всичко патриархално (било то религиозно или секуларно), дебютът на Самани е и рядко красива продукция (поне що се отнася до нейната аскетична семплост и медиативно снимане). „Малко тяло“ внушително предава изяществото и характера на различните природни картини благодарение на нежните, плавни движения на камерата, която поетично и без особена претенция третира водата, земята, огъня и снега – елементите, описващи драматургичния преход на Агата от водните селения на родното ѝ село до върха на нейната „вълшебна планина“. В този смисъл филмът е повече от убедителен, естетически и концептуално издържан дебют, който в крайна сметка третира зряло и умело общочовешки (а не единствено „женски“) теми. Особено когато Самани оголва ядрото на разказа посредством дългоочакваната поява на чудото, става ясно, че това e преди всичко история за силата на любовта да нарушава „нормалността“ на този свят и да постига привидно невъзможното. С други думи, цялата екзистенциална дълбочина на подобен тип филми може да бъде синтезирана до емблематичните реплики на последната и най-еманципирана героиня на Драйер – Гертруд, която, въпреки всичките си разочарования, категорично заявява, че на надгробната ѝ плоча иска да пише: „Всичко е любов“.