„Лъки“ е последният филм на актьора Хари Дийн Стантън, който напуска киното и живота на преклонна и завидна възраст. Възраст, почти равна на тази на киното. С актьорския си стаж в него (206 филма) той бележеше етапи и епохи в развитието, търсенията и мистерията на това изкуство.

Независимо дали играе главна или второстепенна роля („Непокорният Люк“ или „Париж, щата Тексас“), Стантън беляза филмовата визия със своето лице с изсечени черти и прогарящ поглед, подобен примерно на Джеръми Айрънс или Лорънс Оливие. Сам Шепърд го казва – лицето на този актьор е историята на филма, по него четем всичко. Със страстта си към музиката той проряза киното и със своите вокални изпълнения освен с прословутата си хармоника (достатъчно е да споменем „Туин Пийкс“ и участието му в сериала).

За „Лъки“ казват, че Хари Дийн Стантън не само е играл като за последно, но е участвал в подбора на песните. Някои негови, на испански, други на Джони Кеш, с неговата версия на I See A Darkness, която тук си идва на мястото по ненаподобим начин. При финалните надписи песента, посветена на самия актьор и тайнството на неговия живот, талант и изобщо присъствие в света, катапултира целия филм като прослава на хармонията в живота и в смъртта. По някакъв начин Стантън изиграва своята смърт, и дори страха от нея, като неподозиран щастливец, какъвто всеки би могъл да бъде.

Трудно е да се намери по-достойно прощаване с киното и живота от този филм, режисьорски дебют на също значим и характерен актьор като Джон Каръл Линч. Почти всяко режисьорско име на великани в киното, за което се сетите, може да бъде свързано с тези двамата и тяхната актьорска биография. Филмът „Лъки“ прилича на комплот на свойски сдружили се хора да преведат на всечовешки език съдбата на един изявен талант - и да я приравнят с участта на всеки от нас.

Защото главният герой, готвещ се за среща със смъртта, го прави като анонимник. Никъде не става дума как е осъществил живота си от един момент нататък, какво е работил, с какво се е занимавал и от какво е страдал. Откъслечните му спомени от детството и младините, подметнати без визии или ретроспекции, изразяват или намекват само за една дълбока интроспекция. Героят е сякаш предоставен без капка грим - оголен, изстърган до неузнаваемост от битието си на старец, заядлив и инатлив. Подозрително грижещ се за тялото си на възраст над 90, но не за здравето си – това са различни неща, особено при актьорите. Лъки е никой за всички, освен за себе си, получава топлота и някаква снизходителност от обкръжаващите го, но с това не може да го подкупиш или заблудиш. Той е личност, той е човешка тайна, той е загадка за всички, може би не и за себе си. Всеки миг вероятно му е последен, което му придава някаква многозначителност. Тайните за живота си, които крие от другите, би заменил само срещу тайната на смъртта.

Персонажът е скрупульозно следен в битовото му ежедневие на човек, който си отива, който само разказва и приказва, без напъни и опит за обобщения и мъдрости. Поразен е малко по-тържествено само от един смъртоносен сън, стил „Червената стая“ от „Туин Пийкс“ на Дейвид Линч. И това също не е случайно, защото Стантън е играл в няколко филма на режисьора, пък и самият Дейвид Линч тук му партнира като актьор в ролята на словоохотливо и милозливо старче от местния бар.

„Лъки“ спонтанно предизвиква спомените ни за филми, герои, сюжети, но опитва и успява наистина някак да ги заземи. Като действителност, като съществуване, като пряка връзка с реалността. Тук сме свалени на земята въпреки цялата обсесивност, макабреност на всички завоевания на киното и неговите невероятни бездни от възможности да променя контекста и да го превръща в общ. За да останем и ние оголени, обезоръжени с няколко неща – шепа старци, които спорят или все още считат за уместно да си останат комформисти, някой смугъл мексикански персонаж за цвят и топлота, костенурка беглец и шепа щурци, купени като домашни любимци, защото иначе ще станат храна за рептили, за каквато се продават в зоомагазините. Тук клишето удря на класики или дрънка на празно, защото повечето герои са параноично всекидневни и обикновени. Явяват се, заявяват се, след това се изхлузват или променят почти завинаги. Изпадат от сюжета на филма и живота, неизменно обаче оставяйки някакъв белег.

Все пак, за да изпита пълно удоволствие от филма, човек може да пробва и да се абстрахира от имената. Казват, че всеки истински актьор мечтае да започне от нулата, като напълно неизвестен, анонимен, без товара на всичко, което е успял и неуспял, и да се яви на кастинг. И ако го забележат и оценят, тогава е доказал всичко. Така е и тук, но кастингът е за последната роля.

Сякаш филмът не желае да разчита прекалено много на асоциации, цитати, преклонение и презастраховане с ударни визии, ретроспекции и филмово действие. Бори се за автономност, но не може и напълно да се откаже от бремето на биографията, жизнения дял, който стои като подтекст. Пред смъртта всички са равни и затова „Лъки“ залага на едно аскетично, обуздано до стилизиране следване на героя в неговото мудно съществуване на ръба на живота и смъртта.

Разочарован от живота (което дискретно премълчава), на предела на приличната възраст за умиране, човек се плаши от смъртта, защото тя вече е в дневния му ред. Това не го прави покорен – той не спестява вече нищо на обкръжаващите го оскъдни на брой приятели и познати, всеки контакт е двубой, дебат, всеки разговор - откровение или оскърбление. Старецът на ръба на силите си (нищо че всеки ден прави тибетска гимнастика с оставена за малко запалена цигара в пепелника) не спестява нищо на всеки срещнат – познат и непознат. 

Някаква стаена обида от живота къкри, за да прекипи до края на филма. В първите минути камерата следи педантично като съдебен лекар този мършав, стоически жив индивид. Денят му започва с красивото надникване на слънцето зад контура на зъбчатите планински върхове, води го през магазина, кафенето, телевизионните шоута и вечерта в бара с питието. Всичко това в малко селище, годно за фон на не един уестърн. Декорът плаче за стари филми, вече гледани филми, но хората са други. Законът явно е победил, едва ли заради шерифите (изиграни от Стантън), и дори пушенето в заведенията е забранено.

Кой е Щастливеца от заглавието, така и няма да разберем съвсем. Героят разказва, че е наричан Лъки от времето на Тихоокеанската война, когато е бил готвач на кораб, подвижен барутен погреб, снабдявал с муниции и оръжие. Късметът му е бил в това, че на хартия прави най-лесното нещо, но той също е зареден, както всички наоколо, със смърт. Прилича малко на камикадзе и вероятно заради това един японски бомбардировач в последния момент го пожалва. Собственият му живот, оживяване, последвалата пустинна самота са някаква форма на житейска мимикрия, която обвива всеки, вероятно до смъртта. Когато келнерката в местното кафене дружелюбно проявява грижа, прегръща го и разпитва – бил ли е женен, той ще ѝ отговори сопнато – „А ти?“. А тя е на двайсетина години, той - на повече от 90. На въпроса обичал ли си отговаря „Предполагам“. Ето това е повече от военна тайна – как е преживял живота си. И защо.

Диалозите с приятели, неприятели и случайни познати са блестящи. От канавата на общите приказки, тривиалните заключения и всекидневността прорастват някакви философски вглъбявания, неочаквани дълбочини. Откровенията предизвикват опровержения и така нататък до пълно изживяване на момента, репликата, празната чаша, незапалената цигара и лошия поглед. Опърничав старец, който има в гардероба само еднакви по десен ризи, любопитства какво са животът, смъртта, съдбата и заобикалящите го хора. Отчаян и донякъде озлобен, озадачен от бъдещата тайна на пълното си изчезване от света, той ще запали цигара в заведението като форма на бунт, ще полива кактуси, за които Бог се грижи по-добре, като форма на вяра, а накрая ще се усмихне право в камерата. Последното си е похват на Хари Дийн Стантън и в други филми.

Но тук абсолютно битови акции и действия придобиват знака на бунта, унинието, мъдростта или хармоничността. Как става така? Привидно, защото в кафенето с друг ветеран от войната Лъки научава как малко японско момиченце се е усмихвало на съдбата си при среща със смъртта. За това трябва да дават медали, не за друго, добавя старият морски вълк. Оттогава Лъки започва да се усмихва във филма, накрая и на нас. А усмивката на Хари Дийн Стантън е зашеметяваща. Тя заличава бездна от скърби и гримаси на екрана и в живота. Тя дава пряк контакт с неизразимото и необяснимото. Това не се обяснява с думи – то трябва да се види.

Никой не би се учудил, че във филма бъка от достойни партньори на този неповторим актьор – особено самият Дейвид Линч. Той и друг път се е изявявал като актьор, а не само като режисьор, а тук играе старче, господар на почти безсмъртна костенурка на име Президента Линкълн, която бяга от него. Героят е обиден, уплашен, озадачен от предалата го костенурка. Но после си създава версия, която я оправдава и придава висш смисъл, всъщност утешителен.

Иронията и самоиронията в този филм са на ръба на героиката на ежедневието или протяжността на един живот, всъщност далеч не кратък. И двете далеч от мисълта за съществуването като нещо скучно, обречено, самотно, непрестижно и подчинено на ясни правила и закони. Затова един почти стогодишен мъж ще запали цигара напук на правила, норми и нормативи. Възможно е законът да не побеждава, както и смъртта. „Ако цигарите можеха, щяха да ме убият досега“, фъфли той през сладкия дим от устата си. И излиза от бара, както вероятно ще излезе и от живота. Грижата за здравето не откупва от смъртта, дори животът да е бил дълъг и смислен или кратък и безсмислен.

„Лъки“ е едно извънредно телепатично изживяване, това, че е и терапевтично, е вън от съмнение. Прилича на сбогуване с кино и музика, защото във всички песни, използвани във филма, няма случаен стих и акорд, всяка дума и нота падат на мястото си. Прощаването с живота по американски, дори да не е от „българския“ тип – „весело беше моето погребение“, е много подобно. Усмихнато. „Да съжаляваш за нещо, е форма на страдание, която аз не признавам“, казва Стантън, твърдейки, че във филма играе себе си.

Актьорът умира няколко дни преди премиерата на филма.