Премиерата на „Кротко момиче“ – широкоекранен пълнометражен дебют на Колъм Бърейд – се състоя в младежката програма Generation Kplus на тазгодишното „Берлинале“, където филмът взе голямата награда от журито на възрастните и диплом от детското жури. Месец по-късно той се отличи и в най-важните категории на 18-ите награди на Ирландската академия за кино и телевизия: най-добър филм (за първи път този приз отива у филм на ирландски език), режисьор и актриса в главна роля. На дигиталната церемония 12-годишната дебютантка Катрин Клинч само се засмя и се скри в ръкавите на пуловера си, а думата взе майка ѝ, която благодари от сърце и обясни, че на детето му се е струвало „нахално“ да си мисли, че може да спечели, затова не е приготвило реч.

Много от личната си плахост и сладост Катрин явно е вложила в своята героиня Кейт – „дете за лятото“ (имаше такъв разказ от Туве Янсон) у по-заможни, възрастни и бездетни роднини на отново бременната си майка. Началото на 80-те години е и детето, което фигурира повече като наличност, отколкото като личност в бита на всички останали – от учителите до сестрите и родителите си, – дори не шуква, когато баща му нарежда да се качи в колата и от една фермерска къща (мрачновата, леко запусната, пренаселена) го закарва в друга (светла, чиста, приказна) за няколко месеца. В дома на Айлийн и Шон – различни, но симпатични и двамата – Кейт сякаш за първи път попада в смислена структура; за първи път чувства нечие внимание върху себе си; за първи път има шанс да започне да трупа собствени впечатления, мнения и спомени, които да имат отзвук в бъдещето ѝ. От изпълнение на базови команди преминава към участие в разговори, ритуали и нежни детайли. И разцъфтява. Задава въпроси, разсъждава и от едно почти призрачно присъствие в периферното зрение на всички се „материализира“ в обещаващо човешко същество.

Освен самата Катрин/Кейт (добре подкрепена от целия актьорски екип) камерата на Кейт Маккълоу сякаш най-много допринася за настроенията, от които е изграден „Кротко момиче“: обективът се взира в предметите, ситуациите, местата, които вълнуват или объркват детето, но и в уязвимостта и грацията на самото дете, в отношенията му със светлината и цветовете, не само с хората. Сцената с Айлийн, която помага на Кейт да си вземе вана; сцената с Шон, който ѝ дава задача да изтича възможно най-бързо по дългия черен път до пощенската кутия; фактът, че баща ѝ я стоварва и заминава, а куфарът с малкото ѝ принадлежности остава в багажника му; включването на местна клюкарка, която бомбардира момиченцето с нетактични въпроси и новости – тези безхитростни начини да се покажат разнообразните характери на възрастните и тяхното отражение върху Кейт навярно биха доскучали с очевидността на намерението си, ако не бяха предадени толкова визуално красиво.

Грубоватата очевидност на намеренията е всъщност най-големият драматургичен проблем в този филм на деликатните материи: все едно парчета коприна са съшити с канап. Има нещо безкрайно стимулиращо в множеството неясни детайли, които главната героиня не разбира напълно, но от които всеки с малко житейски опит знае каква картина да състави. И има нещо почти оскърбително в друга поредица елементи, разположени в уж ключови места, така че да ни подсетят, да дообяснят, да оправдаят нещо в генералната постройка (кой знае дали това наивно скачване на причини и следствия идва от повестта на Клеър Кийган, по която е сценарият на Бърейд, или е негово презастраховане специално за филма). Достатъчно е да видим, като Кейт, тапетите на влакчета и самолетчета в стаята, в която е настанена, за да си помислим, че там може би е имало друго дете, а момчешките дрехи в гардероба помагат на по-разсеяните да си направят извода... и оттам нататък всичко по темата е прекаляване: това, че Кейт се оказва без втори кат дрехи и се налага да облече тези от гардероба; това, че „бащата за лятото“ се разстройва от вида ѝ в момчешките дрехи; това, че един кладенец с опасно ниски стени е показан и обсъден неколкократно; това, че Шон и Айлийн страшно се изплашват, когато не могат да намерят Кейт; това, че клюкарката съобщава в прав текст как са имали и загубили дете (в кладенеца, разбира се). Падането и на Кейт в кладенеца и минутата неизвестност, която следва, е вече чиста проба емоционален шантаж спрямо зрителите, както и най-баналният опит за драматизъм.

Трябва ли възрастната двойка да е загубила дете, за да е вълнуваща, неедноизмерна, травмирана? Не. Необходимо ли е най-болезненият сюжет от живота на тези хора да се разиграе наново с Кейт в главната роля, за да схванем, че държат на нея, че ние държим на нея? Абсолютно не. Има ли някаква полза хронологичният ход на събитията (или липсата им) да се наруши от поредица флешбеци в самия край не просто за да напомни, но и за да подреди хубавите моменти от лятото? Тъкмо обратното. Всичко изящно тук само се изкривява от пренавиване и свръхобясняване, от опитите да се добави някаква по-конвенционална емоционална тежест... а изяществото е първото голямо достойнство на филма. В крайна сметка „Кротко момиче“ се получава обаятелен в атмосферите, но тромав в „големите“ обрати. И все пак си струва да се гледа, защото илюстрира как изпълнението може да надрасне и възвиси изходния материал с все структурните му дефекти (докато примерите за обратното са много, много повече).