“Мулат, албинос, комар и моето либидо, йеа, хей.” Искаше ми се да започна с многозначителен цитат от “Нирвана”, но след като изчетох текстовете на най-любимите си парчета, установих следното: а) никога не съм ги познавала в дълбочина; б) ако изобщо има дълбочина, то тя е нагоре, в крясък към небето; в) тези мелодични песни преливат от агресия; г) въпреки употребата на големи, лоши образи като “изнасилване”, “пистолети”, “убийства” и прочее, въпреки несвързаните думи на отегчение или безпосочен гняв, никоя песен не ми отмиля.
Горе-долу същото се случва след гледането на “Кобейн: адският колаж”, документалния филм на Брет Морген, прожектиран за първи път на “Сънданс”: като се вгледаш по-отблизо в познатата фигура на симпатичното русоляво момче, установяваш, че не си го познавал отвъд карираната риза, дънките, кецовете, падналата над очите немита коса и леко напушените движения, но а) така е било по-добре и б) някак си не ти отмилява.
Заглавието “Адският колаж” е заемка: с това име тийнейджърът Кърт кръщава своя сборна касетка с думи, звуци и музика. Филмът също е сборна касетка: парчета домашно видео, снимки, книжа, кадри и звуци от епохата (от новини, филми, реклами, радио, грамофонни плочи), като едно от най-любопитните неща сред тях са тетрадките със записки и рисунки на момчето.
Разказът върви хронологично от сгодяването на Уенди и Дон Кобейн в родното градче на Кърт и “Нирвана” Абърдийн (Вашингтон), през раждането, хиперактивното детство, развода, прехвърлянето на нетърпимото хлапе ту в този дом, ту в онзи, неуспехите в училище, сприятеляването с местните хулиганчета, влюбването в пънка, изнасянето с първата приятелка, Трейси, останала в историята като жената, която издържа Кърт, докато той спи до обяд, зяпа телевизия и ражда “Нирвана” (знаехте ли, че едно от обмисляните имена на групата е било “Заешка устна”?).
Режисьорът Брет Моргeн (чиито досегашни филми за последните 16 години, все документални – за боксьори; за холивудски продуцент; за няколко герои от антивоенните протести от 1968-а в Щатите; за 50-годишнината на групата “Ролинг Стоунс”, – ползват същата стратегия на хронологично подредени архивни материали + “живи свидетелства” + музика + слепваща елементите забележителна анимация) е успял да изведе от наличностите свързан, смислен разказ, който много се пази от даването на оценки и може и да не е вълнуващо приключение като други музикални портрети (вж. “В търсене на Шугърмен” или “Дяволът и Дейниъл Джонстън”), но описва по умел, овладян и често много артистичен начин (отново: анимацията!) как животът на Кърт Кобейн е едно голямо самоубийство без кауза.
Филмът е одобрен от основните действащи лица, като се почне с блестящия с отсъствието си от колажа другар по група Дейв Грол и се свърши с твърде присъстващата съпруга Къртни Лъв, а за всеобщото одобрение вероятно се искат всеобщи компромиси (защо например изобщо не е зачекнато прощалното писмо на Кобейн, в което човекът обяснява отпътуването си за онзи свят с хроничната липса на ентусиазъм в този?). Затова може би най-голямо достойнство на “Адският колаж” е, че все пак успява да характеризира честно с дребни детайли повечето близки на Кобейн, без да ги сочи с пръст.
Майката, която не пропуска да спомене с жлъч бащата (и режисьорът, който не пропуска да остави подхвърлянето й в монтажа). Надрусаната картинка от семейния запис на Кърт, Къртни и детето им (нещо, което би могло да е драматично, но е просто долнопробно и е оставено точно толкова дълго на екрана, колкото да не пропуснеш да забележиш). Крист Новоселич, съосновател на “Нирвана”, който единствен се разчувства, докато говори за приятеля си. Самият Кърт, който се разкрива като болезнено чувствителен към подигравка и не особено ангажиран с чувствата на околните и разказва случката за първия си секс и първия си опит за самоубийство – може би най-впечатляващият момент във филма, – която до последния момент звучи, сякаш ще го покаже като човек с емпатия и скрупули, но не би.
Всички знаят, че за мъртвите трябва да се говори aut bene, aut nihil. Наскоро прочетох някъде, че този израз обикновено се тълкува погрешно, защото bene не е добро, а добре. Вярно е. За мъртвите – или добре, или никак. А добре не значи да хвалиш, а да умееш да формулираш красив разказ, дори темата му да не е красива. Брет Морген умее, идете да видите как. Или, за да завърша с цитат, “Ела омазан с кал, подгизнал от белина, какъвто те искам”, каквото и да значи това.
