„Слушайте: Били Пилгрим взе че се откачи от времето. Били Пилгрим заспа като изкуфял вдовец и се събуди в деня на сватбата си.“ Така започва измислената част на една от най-великите и страшни книги на ХХ век, „Кланица пет“ от Кърт Вонегът (или Курт Вонигът, както също е известен у нас). Най-прочутото изречение в романа – който без усилие снове между реалните спомени за бомбардирането на Дрезден и щуравите фантазии за планета на име Тралфамадор – е So it goes („Така е то“ в превода на Владимир Филипов). То се повтаря точно 100 пъти, както научаваме от „Кърт Вонегът: откачане от времето“ на Робърт Б. Уайди, режисьор и съпродуцент на култовия сериал Curb Your Enthusiasm, сценарист на екранизацията по „Майка Нощ“, стар и любим приятел на 37 години по-възрастния писател, тоест негов истински познавач.

Уайди обиква Вонегът на 16, когато една учителка му дава да чете за домашно „Закуска за шампиони“. Седем години по-късно пише писмо до писателя, който тогава навършва 60, и му предлага да направи документален филм за него. Първите снимки се състоят през 1988 г. – в един влак Вонегът казва на новия си биограф: „Книгите ми са за самотата. И за хора, прокудени от райската градина“. Филмът е приключен едва когато Уайди навършва 60. Едно от най-хубавите места в разказа му за Вонегът е споделянето как отначало се е боял начеващото им приятелство да не попречи на филма, а един ден е осъзнал, че се бои филмът да не попречи на приятелството. При тези обстоятелства „Откачане от времето“ е неизбежно колкото детайлен портрет на писателя (ползващ невъобразимо количество източници плюс тясно сътрудничество с главния герой на повествованието и най-близките му хора), толкова и обзор на живота на самия Уайди за дългия период, за който събира и осмисля материала си. Авторът присъства във и зад кадър като разказвач и събеседник, но и като персонаж: вътре са и неговото професионално порастване, съпругата му Линда, наградите, тъгите. А отношението на Кърт Вонегът към всичко това е също важна част от „Откачане от времето“: свидетелство не просто за една неординерна личност с огромен талант и фантастично човеколюбие, но и за щедър, любящ приятел, който не забравя и не разочарова.

Не че в „Откачане от времето“ няма разочарование. Има – така е то. Четирима мъже с бермуди са наредени на дивана като момченцата, които някога са били, и приликата помежду им е и прилика с Вонегът, защото те са племенниците, които е осиновил, когато внезапно са осиротели. В един глас те го определят като „плашещ“. Самоотвержената съпруга Джейн, която някак успява да съвмести хроничното безпаричие на семейството, нагърбването с всички домашни дела и тоталната си подкрепа за Кърт като творец, се вижда в чудо с прескока от три на седем деца за отглеждане (нещо, което по-късно разказва в книга, неспомената впрочем във филма). Двете им ярки дъщери, Нани и Еди, говорят както за забавните моменти и изключителността на баща си, която отлично съзнават, така и за физическите и душевните му отсъствия от делника им („прегръщаше главно кучето, а аз ревнувах“). Първородният син Марк (кръстен на Марк Твен) добавя: „Казваше ни понякога: откачете ме за малко от ченгела на бащинството... което не е най-доброто нещо за казване на деца, но... никой не е съвършен“. Разочаровани са всички, когато след 20 години брак Вонегът напуска Джейн и заживява с една фотографка... от живота с която по-късно той самият е лошо разочарован. (Във филма съвсем бегло се зачеква „домашната му ситуация“, както той нарича втория си брак, и практически не се споменава осиновената дъщеря Лили. Но пък има ето такъв тъжен момент: Джон Ървинг, съсед на Вонегът в Лонг Айлънд, разказва как често, щом станел призори, го заварвал на верандата си да пуши самотно от часове и да „чака някой да се събуди, за да влезе вътре на чашка кафе“.)

„И смехът, и сълзите са отговор на фрустрацията и на изтощението. Аз лично предпочитам да се смея, защото после има по-малко за чистене“, шегува се Вонегът в една реч. И е дълбоко впечатляващо как в „Откачане от времето“ той се смее от началото до края. Толкова по-впечатляващо, колкото повече трагични детайли от живота му научаваме: самоубийството на майката (открива я той малко преди да се влее във Втората световна), кошмарът на военния плен и на унищожения Дрезден, загиналите връстници, скоропостижната кончина на любимата му сестра Али и нейния съпруг през 1958-а, смъртта на бившата съпруга Джейн, все още близка негова приятелка, през 80-те... „Моите книги са агресивно нереални“, отбелязва на едно място той, а филмът на Уайди до голяма степен изяснява защо.

„Откачане от времето“ – съответно на заглавието си и на сюжетите на Вонегът – кръстосва напред-назад през епохи и събития по волен, но логичен начин. Започва със съобщението за смъртта на писателя през 2007-а, прелива в негова лекция от 70-те („Във всичките си книги пиша за обикновени хора, които се опитват да живеят прилично в едно неприлично общество...“), завършва с титри, под които вървят успоредни сцени от детските години на Вонегът и Уайди. Всяка подхваната нишка е изведена чисто и изчерпателно и е богато илюстрирана: собствени и медийни материали; семейни фотографии и видеозаписи; съобщения от писателя на телефонния секретар на режисьора и откъси от писмата му, озвучени с топлия глас на Сам Уотърстън; кадри от винаги претъпкани публични четения; графити с дяволития къдрав образ на Вонегът, книжарници на негово име, скулптурни бюстове; анимация (понякога оживяват рисунките на самия писател; над всичките му снимки се вие рисуван дим от цигара).

Вътре са и домовете на писателя – от родната къща в Индианаполис (построена от баща му, архитект, в град, пълен с благотворни следи от рода Вонегът), през тази от щастливите гладни години в Кейп Коуд преди късното прославяне с „Кланица пет“, до кооперацията в Ню Йорк, падането по чието стълбище води до смъртта му. Вътре са и приятели, и познавачи, и по-големият брат Бърни, атмосферен физик и специалист по торнадото, и обожаваната сестра Али, и Килгор Траут (алтер егото на Вонегът от повечето му книги, чието име е намигане към друг велик фантаст, Теодор Стърджън... trout е пъстърва, както sturgeon – есетра). Жив, бърз, внимателен, смешен и горчив филм – до онова „Ура!“ на Вонегът, което Уайди избира за финал.