“Хубаво време” на братята режисьори Бен и Джошуа Сафди е един от трите американски филма, които бяха включени в надпреварата за “Златната палма” на кинофестивала в Кан през 2017г. (заедно с “Измамените” на София Копола и “Историята на семейство Майеровиц” на Ноа Баумбах). Лентата привлече към себе си немалко внимание със своята клаустрофобично-интимна кинематография и неонова естетика. Камерата буквално разкъсва личното пространство на всеки актьор, рамкирайки грубо и безочливо лица и тела потопени в абсурдните потоци светлина, които големият град непрекъснато еманира и поддържа. Кони (Робърт Патинсън) се придвижва бързо и умело като зараза през многоцветните, бетонни лабиринти, в които тесните улички и зле осветените коридори на болници и полицейски участъци са се превърнали. Той трескаво се опитва да открие в хаоса на градската джунгла и институционалната коравосърдечност една (не)възможност за себе си и умствено изостаналия си брат (Ник - изигран от Бен Сафди) за живот далеч от невидимите центробежни сили на системата. И в това си желание, разбира се, постига точно обратното, когато впоследствие на провален банков обир, брат му бива арестуван. От този момент нататък Кони се отдава напълно и саможертвено на това да изкара Ник от затвора. Така филмът се превръща в невротичен и непрекъснат спринт през необятните и диви пространства на града (донякъде напомнящ ритъма в руската "престъпна" поредица “Брат” на Алексей Балабанов). На финала на този компулсивен бяг ни очаква, без изненади и излишна патетичност - само безнадеждност и разочарование.

Същевременно многобройните човешки съдби, в които Кони успява да катастрофира в рамките на 24 часа (времето, в което сюжета се разгръща) успяват да осмислят целия филм, който на пръв поглед изглежда като един що-годе оригинално продуциран екшън-трилър, който ще задоволи спорадичната нужда на масовата публика от лесно смилаеми псевдо алтернативи на холивудските наративни модели. Неоновият френетизъм и евтиният адреналин са умело опитомени и оползотворени от режисьорите, които почти незабелязано опаковат и пласират в крещящата обвивка на филма си една социално претоварена тематика, водеща до отчаян екзистенциален вик за свобода.

Като се започне от клиниката, където лекуват Ник и се премине през разхвърляните пространства на бедните чернокожи квартали, Кони съзнателно или не, се движи само по периферията на обществото, където неизбежно се сблъсква с непоносима маргиналност и ужасяваща престъпност. Интересно е също да се отбележи, че не знаем нищо за миналото на братята, освен че имат баба, за която се загатва, че ги е малтретирала като деца. С други думи проявеното спрямо тях насилие започва още на нивото на семейството – "най-малката градивна частица на социалния корпус". Като се добави към това заплашителната сянка на клиниката, в която Ник живее винаги на косъм от това да бъде трайно институционализиран, няма нищо чудно в на пръв поглед патологичното държание на Кони, който иска да му помогне на всяка цена да се еманципира от задължаващата природа на социалния ред. Поради това филма неочаквано напомня на ранния Уонг Карвай, който с лекота се движи и изследва точно тези периферни обществени пространства и странните форми на живот, с които те са (пре)населени. Образът на Кони най-много напомня на приказката, с която започва “Дни на безумство” - за птицата, която лети цял живот и когато най-накрая кацне - умира.  

Генеалогията на това необуздано желание за неопределеност и радикална свобода е лесно проследима върху картата на съвременните общества, които успяват мнимо да интегрират всички и всеки - често на цената на непреодолимото им маргинализиране. Кони може и да е станал жертва на тази страст, на тази нова американска мечта, заради която е готов да прегази целия свят по пътя си, но режисьорите не ни оставят да забравим, че в края на краищата престъпването на всички граници произтича от любов към брат му. Братята Сафди на практика ни задават един изключителен въпрос - когато всичко ти се отнеме, не се ли превръща именно престъплението в последно убежище на любовта?