Двама млади новозеландци пристигат в Ню Йорк в търсене на... Не, този път не са Брет и Джемейн (макар да са не по-малко мили, отвеяни и възпитани), търсенето не е на слава и резултатът не е безумно смешен и талантлив музикален сериал, а странен като живота документален филм, чиято премиера се състоя на миналогодишния Сънданс. “Гъдел” е час и половина преследване на тема, която е точно толкова нелепа, че да привлече вниманието, и точно толкова се съпротивлява на всяко любопитство, че да предизвика разследващите я да не пускат, докато не я разчепкат.
През 2014 г. телевизионният журналист Дейвид Фариър, спец по развлекателните репортажи за чудаци и феномени на популярната култура, попада на куриозна обява: американска компания набира млади атлетични мъже, готови да се снимат за кратък период в Лос Анджелис; одобрените ще бъдат извозени безплатно до снимките от всяка точка на света и ще получат хубав хонорар за... участието си в “състезания по издържливост на гъдел”. Компанията се радва на повече от 30000 почитатели във Фейсбук и достатъчно материали онлайн, така че Дейвид има в какво да се зарови. Например клиповете: мускулести момчета в разноцветни екипчета на “Адидас” върху матрак – единият лежи със завързани ръце и крака и се гърчи от смях, докато двама са го възседнали и го гъделичкат под мишниците и около хълбоците, а двама “обработват” стъпалата му... Нещото е абсурдно, смисълът му – изрично се заявява навсякъде от компанията – не е сексуален, целта е мистерия, но в него се влага сериозно количество пари. Нима наистина е спорт? И като не е, какво е? Дейвид решава, че тук има хляб за репортаж, пише до компанията с молба за интервю и получава такъв остър отговор... че придружен и подкрепен от приятел, монтажиста Дилън Рийв, прави цял филм, в който озадачението му надделява над усмивката и стига почти до опасение.
За да направиш отличен репортаж, не е нужно да си Труман Капоти и да се гмурнеш в тинестия ум на човека по повод някоя епична трагедия, за да напишеш “Хладнокръвно” и да изпратиш хладни тръпки по гръбнака на цял свят. Достатъчно е да се влюбиш в дадена тема – сексът и смъртта, неизненадващо за всеки над 14-годишна възраст, не са нито единствените, които си заслужават, нито дори най-вълнуващите – и да посветиш достатъчно време, изобретателност и хъс, за да я разгледаш от всички страни, да повдигнеш всяко камъче, да вникнеш в детайлите, посоката и възможните й смисли. Преди 40 години един репортер на “Нюйоркър” заминава за Флорида да напише материал за отглеждането и обработката на портокали там и открива такова обилие от интересни подробности, че след дълго и страстно разследване, публикува “Портокали” – книга, която и досега е образец на изкуството на репортажа. Образци в същото изкуство се намират и в по-ново време, и под различни форми: зашеметителната въртележка от находки и срещи в документалния филм “В търсене на Шугърмен” (2012) на трагичния Малик Бенджелул; блестящото, смело проследяване на истината около един зле проведен съдебен процес в първия сезон на подкаста “Сериал” на фантастичната Сара Кениг (2014)...
“Гъдел” е от същата порода, но по една или друга причина няма обхвата на “Портокали” (въпреки че дълбае в темата си, докато не стига до онова, което прилича на нейно дъно), нито харизмата и ускоряващите пулса обрати на “Шугърмен” (макар да не може да се оплаче от липса на обрати и също да се фокусира около един “герой”), нито безкомпромисността и размаха в изследването на травматичната материя около централната случка на “Сериал” (при все че дори музиката му мъничко напомня на тази на подкаста, а основният му патос е сходен: аз съм независим човек и имам право да знам и да разбирам всичко, което е в общественото пространство, включително неговите причини, следствия и отклонения). Построен сръчно, разказан занимателно и похвално изведен докрай напук на застрашителните обстоятелства, “Гъдел” в крайна сметка остава твърде частен случай, за да разтърси, промени или отведе другаде международната си публика – и това не е толкова дефект на направата му, колкото естествен развой на повествуванието (от такова семе – такова цвете).
Едно сякаш е безспорното “лично” предимство на филма, нещото, което го издига над удобното средно ниво: в него почти неволно са съпоставени две могъщи житейски философии. Тази на обезпечения с пари и власт безделник, който отказва да разбере, че капризите му не са закон за другите, и тази на лишения от страхове и предразсъдъци свободен професионалист, който отказва да бъде сплашван и притискан. “Гъдел” илюстрира донякъде и следното интересно, плашещо обстоятелство: бедният и необезпечен човек по-лесно се превръща в част от първата тенденция, където за него е отредено само мястото на жертва, защото е по-склонен да не вярва в себе си, в правата си и в несвещената простота на един свят, който в невежите му очи изглежда мистериозно оплетен.