В едно свое интервю канадската писателка Алис Мънро, разказва как, когато била петгодишна, й прочели "Малката русалка" на Андерсен. Негодуванието й от завършека на историята било толкова силно, че прекарала седмица, съчинявайки различни финали и прекроявайки цялата история. Тогава за първи път разпознала писателката у себе си. Това е импулсът за творчество - казва тя. - Дразнителят, който събужда белетриста в теб.
Вероятно същият порив е провокирал Педро Алмодовар да създаде „Хулиета“, последния му засега филм, построен по три разказа на Мънро. („Случайност“, „Скоро“  и „Тишина“  обхващат различни моменти от живота на героинята Джулиет).

При Мънро онова, което се премълчава, е важно почти колкото онова, което се казва и върши, ако не и по-важно. Развръзките са преднамерено лишени от драматизъм. Понякога читателят има усещането, че същественото се случва извън обсега на описаното, че премълчаното тъче собствен сюжет и гради паралелно повествование. Оттук идва и наситеността на прозата на Мънро, онова, което други автори постигат на десетки романови страници, тя успява да концентрира в рамките на кратка новела.
В това е част от голямото писателско умение на Мънро, но точно тук се корени и мъчнотията как този наситен, акварелен, елиптичен свят да бъде пренесен на екран.
Образът на Джулиет вероятно е развълнувал Алмодовар със загадката и неизказаността на историята. Тишината, елипсите и интервалите между трите разказа са провокирали въображението му. Той се е изкушил да обясни и мотивира образа, да засили контурите и цветовете, най-сетне да драматизира образа и така се стига до "Хулиета".

Главна тема на два от разказите на Мънро е предателството, тихото износване на живота, компромисите и необходимостта да живееш с последиците от тях. Порастването на Джулиет, превръщането й от пламенно младо момиче в жена е белязано от отчуждаването на родителите. (В разказа връзката на бащата с младата помощничка е от съвсем различно естество - тя не е любовна, обратното помощничката - простовато, свадливо, затворено момиче в разказа - е по-скоро изличаване на бащинската връзка с Джулиет).
Следва „Тишина“ за предателството на дъщерята. Резкият, жесток начин, по който тя изчезва от живота на майка си при Мънро остава загадка. Героинята търси причините и мотивите, но не ги открива - точно това прави решението на дъщерята още по-необяснимо - в разказа връзката майка-дъщеря е хармонична, изтъкана от обич, грижа и признателност до мига, в който момичето изчезва... В един съвсем друг наратив Марлон Брандо, произнася знаменитата реплика: "И хиляда години можеш да живееш с една жена, без да я разбереш."

Алмодовар обожава жените, те са централни персонажи в почти всеки негов филм. Независимо дали са невротични и непохватни, дали са свръхактивни или неподвижни спящи красавици (понякога вързани), дали са женствени и раними или войнствени бикоборки - жените са основна тема на Педро, той ги боготвори и обожествява. Алмодовар е като художник преди Мане и Дега, когато жена се появи на платното, тя непременно е богиня. Ако режисьорът беше художник нямаше да му хрумне да нарисува перачка или балерина или пък щеше да превърне перачката и балерината в алегория на изконната женственост.
Алмодовар няма сетива за жената от всекидневието, тя не му е интересна. Драмата на героиня, която жертва академичната си кариера заради семейството, всекидневните компромиси и необходимостта да се прехранва – това не са неговите теми.
Единствената „реална“  жена в „Хулиета“ е героинята на Роси де Палма, една от любимите актриси на Алмодовар. Тя е властната, сприхава сваха от малко крайбрежно селце, но пък е натоварена с класическата роля на гръцкия хор, така че и нейният персонаж е повдигнат на високи драматургични котурни.

Героините на Алмодовар може да са невротични, маниакални или непохватни, но никога обикновени. От  разказите на Алис Мънро той е взел само фабулната рамка и я е надстроил с епизоди, обрати и допълнителни сюжети. И ако темата на разказите на Мънро е най-вече предателството и тихото ерозиране на мечтите, централната тема на „Хулиета“ е тази за вината и прошката. Тук зад действията стоят грехове и вини, повествованието е центростремително, насочено към опрощение и развръзка.
По този начин необяснимото, натрупаното с годините и дребните компромиси намира своя логичен и ясен отговор. Щом има грях, трябва да се търси прошка. Действието тече в равноделен такт – диалог или случка, последвани от медитация, епизод след епизод.
„Хулиета“ добива структурата на телевизионна драма, в която непрестанно нещо се случва, последвано е от кратък коментар или мимика, илюстриращи въздействието на станалото, преминаване към нов епизод.
Акварелната палитра на Алис е заменена от обичайната ярка, цветна фетишистка образност на Педро, в която обкръжаващия декор е не по-малко важен от героя. И тук камерата с любовно внимание облизва аксесоари, материи, текстури и образи... ако героят прави нещо банално - вади несесер тоалетни принадлежности от чантата си, то чантата непременно е свръх-елегантна, увеличението не пропуска да отбележи качеството на изработката й. Когато героинята пише писмо или дневник - само по себе си трудно, празно от към кинематографска динамика действие, тя непременно е седнала на дизайнерски стол и е облечена в елегантно неглиже.

Героините на Алис са учителки, журналистки, домакини или фермерски дъщери, принудени да се откажат от мечти за колеж, за да помагат на семейството си. Битовизмът е включен в рамката, мотивира живота на героините й. Алмодовар няма шансове да си представи жената в подобно битие.
За да покаже развитието на героинята си, той изпробва Бунюелски похват. От виталната, неустоимо секси Адриана Угарте Хулиета се превръща в изпитата, уморена, но все тъки изящна в страданието си зряла Ема Суарес. Но тази смяна на актрисата трудно намира обяснение (В „Този неясен обект на желанието“ Бунюел редува актрисите, а зрителят трябва да вниква в логиката му, тук решението е някак механично, актрисите не рефлектират отношение на герой-мъж върху себе си, те са субект).
При Мънро, счупването и нараняванията са вътрешни. Онова, което не убива героинята й, не я прави по-силна. При Педро Хулиета за малко да умре. Той инсценира автомобилната катастрофата, за да прероди героинята и тя да поеме пътя на опрощаването (при Алис прошката остава непоискана, дъщерята просто се разтваря в етера, оставяйки след себе си болка и разруха).

Негодуванието на Алмодовар от развръзката дори го провокира да постави до изстрадалата героиня любящ и грижовен спътник, готов на всичко, за да я спаси – съвсем като петгодишната Мънро, която не се примирявала със съдбата на малката русалка, която трябва да се разтвори в небитието безмълвна, необичана и лишена от вълшебната си самоличност.
Алмодовар е неподражаем на терена на странното, чудатото, че даже и девиантното - там той съумява да портретира човешкото, да приближи до нас „най-измислени“ персонажи, да съблече екзотичното им оперение и да ни ги представи във вид, в който да съпреживеем и разберем човешката им сърцевина, но всекидневната реалност не е темата на Алмодовар, тя е част от друга история.