СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2020: ПО БОЖИЯТА МИЛОСТ


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2020: ПО БОЖИЯТА МИЛОСТ

„Слава богу“ е най-подходящият превод на това заглавие – думите, които често и неволно се употребяват като синоним на „за щастие“. Изтърсва ги – ирония на съдбата и монументален цинизъм – един френски кардинал на пресконференция, за да каже, че „слава богу“, голяма част от блудствата с момченца, извършени от негов подчинен в Лион, вече не подлежат на съдебно преследване поради изтекла давност. Случаят е реален и отвратителен: този и други висши представители на клира с години получават сигнали за посегателствата на отец Бернар Прена срещу децата, за които той уж се грижи в бойскаутски лагери и часове по вероучение, но не предприемат нищо, докато не се намесват медиите. Моментът на скандала е 2016-а – 45 години след началото на безчинствата на Прена. Жертвите, решили да споделят преживяното, са над 80. Когато отчето се е гаврил с тях, повечето са били между 7 и 12-годишни. Прена – който, слава богу, най-сетне беше разпопен и осъден тази година – никога не е отричал деянията си. И въпреки всичко е имал пълната свобода да ги трупа със стотици благодарение на престъпното бездействие на църковната машина и нейните околности.

„По божията милост“ показва основно това: как Католическата църква, бидейки стара йерархична организация, свързана с много пари, привилегии и предразсъдъци, е способна да действа досущ като сицилианската мафия – да сее болка и омерта вместо любов и справедливост. Показва и няколко начина, по които за пострадалите „давност“ няма: колкото и добре да се справят с живота, ограбеното им детство е вечен източник на мъка. Филмът е на Франсоа Озон, но не прилича на никой от неговите досега (средно по един на година от началото на новото хилядолетие). Родее се повече с линията на заимствани от реалността необичайни сюжети в хорално изпълнение на Оливие Накаш и Ерик Толедано, с тази разлика, че Озон е избрал съвсем различен от техния стил – делови и изчистен до схематичност, с привкус на възстановка към публицистично предаване. Историята не извира от едва скицираните персонажи – те я щрихират и обслужват. Развоите и обратите са само маркирани и без грам от онази разпиляност по краищата, която ги прави естествени. Същото се отнася и до диалозите – къси и по същество. „По божията милост“ е повече инструмент, апел, информационна брошура, отколкото кино в общоприетия смисъл на думата. Което ни най-малко не дискредитира фо̀рмата или съдържанието му и вещината на неговия автор: сдържаността, с която Озон излага фактите, е присъща само на майсторите.

Филмът за похода срещу мълчанието около лионския педофил се дели на три сегмента, в които фокусът се премества върху всеки от тримата му инициатори. Единствената осезаема „художественост“, вложена от Озон, е в това всеки от сегментите да има свой колорит и темпо според характера на героя. Александър е овладян, спретнат, глава на голямо дружно семейство – преодолял e травмата си чрез ред и продължава да е вярващ. Той е първият, който осъзнава – през 2015 г., – че отец Прена все още работи с деца, и започва кореспонденция с началниците му, убеден, че ако им разкрие истината, те ще вземат мерки. Те обаче са отдавна наясно и нямат намерение да си нарушават спокойствието. Този сегмент е най-дистанциран от чувствата, с много глас зад кадър и формални, благовъзпитани взаимодействия, които стават все по-смущаващи с неадекватността си спрямо нуждата на Александър да бъде чут. Вторият, който дръзва да се присъедини, е Франсоа – едър, темпераментен агностик, който се е спасил чрез бунт и жизнелюбие. „Неговата“ част от филма забързва ход и повишава глас (впечатляващо и трагично е избухването на брат му – става ясно, че той цял живот е ревнувал родителите си заради съчувственото внимание, което са обръщали на пострадалия Франсоа). Третият двигател на акцията, която ще се превърне в журналистическа публикация, общност на пострадалите онлайн, полицейско разследване и съдебен процес, е Еманюел. Той представлява страданието: другите някак са надмогнали станалото, но Еманюел продължава да е ужасеното, неразбиращо дете, неговият живот е съсипан и това проличава в конвулсивното повествование, когато той е на екрана.

Сексуалните престъпления в Католическата църква са старо колкото нея явление, за чието потулване е изработена стройна система от маневри. Ватиканът е наясно с голяма част от злодеянията, но не взема смислени мерки да защити жертвите, освен ако не се озове под крайна принуда (съдебно дело, изнудване, скандал в пресата). От папата надолу тактиката е да се „отрича, смалява и обвинява“ – думи от чудесния документален Mea Maxima Culpa (2012). В неговия център е борбата за справедливост на четирима мъже, насилвани през 60-те от свещеник в училище за глухи деца в Милуоки, но при разнищването на контекста авторите на филма стигат чак до горните стъпала на католическата йерархия. Престъпленията срещу деца под прикритието на църквата станаха отчетлива тема в киното едва през последните има-няма 15 години. Освен „По божията милост“ и Mea Maxima Culpa, за попълване на картината непременно трябва да се гледат и американският „Избавѝ ни от лукавия“ (2006), чилийският „Клубът“ (2015) и полскияг „Само не казвай на никого“ (финансиран чрез дарения и събрал от миналата година почти 24 милиона гледания в YouTube, където е качен с английски субтитри). Те са много различни като подход, ресурс и привкус, но описват покъртително еднакви положения: начините за злоупотреба с личното пространство, достойнството и доверието на децата и последиците от това; инфантилните оправдания на извършителите, изправени години по-късно пред своите жертви; фашистката хладина, с която Системата превръща хиляди лични трагедии в забутани по чекмеджетата преписки... В програмата на СФФ 2020 имаше и още един ценен филм за порочното „управление“ на вярата – „Клир“ на Войчех Смажовски, – в който педофилията беше само един от проблемите: сред останалите (връзката на Църквата с мутрите, любовта ѝ към охолството, системните ѝ лъжи и почти пълната ѝ откъснатост от „стадото“) лесно можем да познаем и собствената си, „православна“ и държавна ситуация.

„По божията милост“ (награда на журито на "Берлинале" 2019) щеше да бъде много труден за възприемане, ако не разказваше за един успех (закъснял и недостатъчен, но все пак успех – някои от виновниците са наказани; по темата се говори) и ако Франсоа Озон не го беше формулирал толкова пестеливо. Нямаме възможност да се привържем твърде лично към персонажите, затова се измъчваме умерено и имаме шанс да вникнем в принципа на разглежданото зло и в лесната му осъществимост навсякъде и по всяко време, не само в рамките на конкретния случай. По света насилието срещу деца е в огромни размери и всякакви форми. „Мълчанието е предателство“, казва един от героите на „По божията милост“. И не само – то е съучастие. Гледайте, слушайте, мислете и действайте, казва филмът на Озон. Говоренето е първото и най-достъпно действие срещу злото. Най-грозните престъпления на света – от изтезаването на котки в квартала до концлагерите за уйгури в Китай например – избуяват в мълчанието, което им предоставя време и място да се случат, да се повторят и да се превърнат в извратено ежедневие. Мълчанието на останалите от групата, на семейството, на съседите, на колегите, на случайните свидетели, на отговорните органи, на съседните държави...

If it takes a village to raise a child, it takes a village to abuse one, се казва в образцовия „Спотлайт“ (2015), също посветен на темата: ако е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете, то и за да се злоупотреби с едно дете, е нужно цяло село. Възприемам „По божията милост“ като апел, затова съм длъжна да го предам нататък. Ако знаете за насилие над дете, все едно дали това сте вие, или някой друг, преди или сега, кажете на роднина или на приятел. Пратете сигнал в полицията, звъннете в Агенцията за закрила на детето, обадете се на гореща линия. Разговаряйте с психолог. Потърсете журналист. Само не мълчете – за да не страдат и други.