В три абзаца пратеничката на Filmsociety.bg на Сан Себастиан 2015 разказва за най-интересния от филмите, които е гледала през деня -
Четирима мъже и една жена живеят в спокойна къща край океана: имат си хрътка, с която участват в надбягвания, хранят се заедно, пеят в красив многоглас. Времето е ветровито, дрехите са скромни, усмивките заместват излишните думи, зад отработените движения личи дългогодишна рутина и някаква ведрост, която се римува с пейзажа. И изведнъж... нечакан гост, който не желае да е там; брадясал преследвач, който нарича себе си Сандокан; изблик на отровни думи с благ глас – и картината се разсипва и прояснява едновременно: четиримата мъже са свещеници, пратени в изолирания дом, за да се скрият провиненията им; жената е монахиня, нещо средно между тяхна бавачка и надзирател; ситуацията лежи върху барутен погреб, който избухва с цялата си разрушителна сила в лицето на публиката и я кара да плати с остър дискомфорт за неща, които не е знаела, че е извършила: негледането на истината в очите например. Когато парчетиите спрат да падат и прахолякът се сляга, отдолу се показва един кристално чист, интелигентно конструиран морален експеримент: палачите и жертвите да бъдат изправени лице в лице и оставени така завинаги.
“Клубът” е филм, който с грация и без страх и свян (но пък с епизодични мигове на комизъм или на парлива поезия, които позволяват на гледащия да оцелее и да остане свързан с онова, което се случва на екрана) разбърква чилийската помийна яма: отминалата диктатура, класовите предразсъдъци, религиозните пранги – куп извращения на редното са там, осезаеми, макар и индиректно. А най-много от всичко: опустошението, което предизвиква в индивида една система с безчовечни правила (все едно дали този “клуб” ще е семейството, обществото или църквата). “Няма по-добри образи от тези, които киното предизвиква в главата на зрителите, без да се налага да им ги показва” – така потвърди стратегията си режисьорът и съсценарист Пабло Лараин (1976) след прожекцията, когато разказа също, че филмът е заснет за 2 ½ седмици, през които, за да останат пределно естествени и съсредоточени в момента, актьорите не са репетирали и са разполагали с приблизителен сценарий едва в началото на снимачния ден.
“Клубът”, който идва със Сребърна мечка от тазгодишното Берлинале, в Сан Себастиан откри един от най-солидните конкурсни раздели, “Латинохоризонти”. Това е четвъртият пълнометражен филм на Лараин – предишният, “Не” (с Гаел Гарсия Бернал в главната роля) с право спечели десетки награди по света и беше номиниран за “Оскар” през 2012-а. За разлика от “Клубът”, чиято брутална сила е в косвеното действие, той беше директно политически – за парадоксалното събаряне на Пиночет с референдум. Но Лараин е прав, всъщност “всеки филм, дори най-недодяланият, е политически акт”.