Журналистиката в нейния автентичен вид е самотно занимание и не е за герои. Не е и за идеалисти.

Но за какви хора е тогава? Какви трябва да са журналистите, за да изпълняват своята често периферна и незабележима роля? Този въпрос задава „Спотлайт”, нашумял още преди да получи двата си „Оскара” за сценарий и за най-добър филм. Киното обича истории като тази - за група журналисти от вестник „Бостън глоуб”, разкрили колко всъщност са разпространени посегателствата над деца в американската католическа църква и колко дълго те са били съзнателно прикривани.

На пръв поглед голямото достойнство на филма е в неговата прибраност и лаконичност, неговата скромност, отговаряща на портрета, който гради на главните герои. Сюжетът, базиран на журналистическото разследване, спечелило „Пулицър” през 2003 г., е разказан конкретно и по същество през погледа на журналистите. Във време, когато най-касовото кино е обзето от супергерои и мутанти със свръхсили, а залозите не са нищо по-малко от спасяването на света, „Спотлайт” се занимава с героизма без блясък, с хора, които говорят по телефона в сива офисна среда, водят си записки в тефтерчета и провеждат делови срещи в квартални кафенета.

Тяхното признание, идващо след огромен обем свършена работа месеци наред, се изразява в своеобразно потупване по рамото и единично окуражително изречение. Както и в едни непрестанно звънящи редакционни телефони, доказващи, че разследването е достигнало до читателите и наред с удовлетворението предстои просто още и още работа. Това е журналистическият успех, показан в „Спотлайт”, той не изстрелва разследващите репортери в нови висини, а ги поставя още на следващия ден в същия офис, където те ще започнат отначало.

По-дълбоките внушения на филма не са свързани конкретно с журналистическата професия. Чрез всички персонажи, подпомагащи малко или много мащабното разследване (адвокати, психолози и отдавнашни жертви на порочната схема), „Спотлайт” показва, че честните и способните могат да бъдат движеща сила на всяка система и да решават нейните проблеми. Тях ги има в достатъчен брой, но често се оказват твърде разпилени, изолирали се един от друг, всеки посвоему отчаян и на ръба на вярата си.

В „Спотлайт” доброто е на всеки ъгъл, но е някак плахо, гузно, подгизнало от съмнения и морални конфликти. Парадоксално, злото не изглежда раздирано от угризения, а притежава едно опияняващо спокойствие (въплътено в образа на кардинала и прикриващите го) и една даже детска невинност (в смущаващата сцена с радушния пенсиониран свещеник, който простичко признава, че е блудствал с деца, но не е изпитвал удоволствие). Злото не е агресивно, не е плашещо  - църквата така и не нанася директен удар срещу „Бостън глоуб” въпреки опасенията на журналистите. То действа елегантно и в дългосрочен план, притъпява сетивата, учи на премълчаване, на примирение.

Затова на доброто са необходими аутсайдери (за които говори персонажът на Стенли Тучи), черноработници, опериращи всеки в своята изолирана среда, и промяната става възможна само когато някой обедини техните усилия. Именно тук се появява журналистиката като някакъв по-различен пункт, където на истината не се гледа със страх и неудобство. В „Спотлайт” истината е прикривана не толкова поради корупция или натиск, колкото поради извръщане на глава и почитание към статуквото, продължаващо да е по-силно от всички онези, които биха проговорили, стига да се намери кой да ги чуе и да събере историите им.

За да се осъществи пробивът, всеки от черноработниците по веригата трябва да се пребори с нещо лично, с някакъв провал или илюзия от миналото. Това е много интимен процес и „Спотлайт” го тълкува точно като такъв, а персонажите го водят вътре в себе си, без афиширане и излишни обяснения. Същевременно, на преден план излизат и основни принципи на журналистиката, основни дилеми и решения при едно разследване, при взаимоотношенията между работещите в една редакция, при взаимодействието между медии и институции. Именно тук „Спотлайт” напипва вярно детайлите и кара случващото се да изглежда достоверно. Постига го с обрана и точна режисура и с множеството нюанси в играта на опитни и доказани актьори, сред които изпъква Майкъл Кийтън като шефа на разследващия отдел.

„Спотлайт” обаче има и едно друго, вероятно доста по-значимо постижение. В крайна сметка, без да спестява проблемите на системата, филмът успява да убеди в нейното функциониране, в нейните съществуващи механизми, по-силни от всяка мащабна несправедливост. И в честните черноработници, способни да победят всеки, стига да задвижат тези механизми.

Заради такива внушения филми като „Спотлайт” са толкова съществени и винаги ще бъдат награждавани. В техните послания има известна наивност, известна консервативност и даже парадоксалност в начина, по който скритият им голям герой е самата система. При всичките си проблеми и несъвършенства, тя позволява престъпилите нормата да бъдат разобличени, а колкото и да е неблагодарен животът на честните, те са герои, защото са верни на системата и успяват да я разгърнат в своя полза.

Такава гледна точка, дори да е истинна, има своя привкус на пропаганда. Елегантна, ефективна и караща зрителите да се чувстват добре, както е в случая със „Спотлайт”.