Назован по този леко обобщаващо политизиран начин, филмът на Павел Павликовски всъщност градира самоубийствената мощ на най-отявлено емоционалните прояви на човешкото съществуване като музиката и любовта. Предмет на филма е доколко те могат да бъдат контролирани, идеологизирани, но и красиво невъзможни за обуздаване в отрязък от едно фиксирано близко минало. И все пак именно те, музиката и любовта, са емоционалните гаранти на едно очовечено съществуване извън общите правила, дълбоко законспирирани в личните закони, а в случая и дрязги.

Да започнем с добро - предишният филм на полския режисьор, отново монохромен, „Ида“, се декорира с „Оскар“ заради една история за идентификацията. Две жени играеха социални и религиозни роли, отричайки напълно корените си, отказващи и да бъдат въплъщение на справедливостта, защото тя също е вид присъда над другите.

В „Студена война“ Павликовски прихваща своите герои, когато балансират на ръба на житейския конформизъм, във времена на световна криза на разбирателството и пълно промотиране на необузданата вражда между народи и светогледи. В такива дни времето налага своя диктат на всички и всичко, а неговите действащи лица се гърчат, докато го приемат или отхвърлят окончателно. На героите на Павликовски са вменени такива недостойни качества като гъвкавост, приспособимост, конформизъм, но и някаква последователна политическа и емоционална некоректност, която ги държи живи или ги убива.

Филмът започва като документален репортаж за записи на народни песни и издирване на самородни таланти от двама опитни музиканти и техния неориентиран само в музиката административен ръководител. В 40-те години връщането към „народното творчество“  на Изток е модно, но в него креят пророчески конфликтите и крайностите на бъдещото време. За момента са предпочетени скръбни песни за любовта с матримониален привкус или чисто пиянски песни, за „на маса“, добили подозрително и някакво социално значение. Образовани музиканти, принудени да се връщат едва ли не към корените на музиката, се примиряват с всичко това с лека аристократична гримаса. Но твърде скоро идват следващите изисквания – песни за мира, международната дружба, Сталин и вождовете. Така от първите двама главни герои, единият отпада, за да остане конформистът. Другият е елиминиран и от времето, и от филма. Оцелява по-послушният музикант и той ще служи вярно, само за да избяга в Западна Германия, ала там заниманията му с музика също са поставяни под съмнение и той се чувства неловко. Една негова вдъхновена джаз импровизация на пианото в заведение е следвана от осъдителните гримаси на останалата част от оркестъра. А опитът му скръбните народни пеения да бъдат придружени с универсално валиден френски текст от новата му жена – френска поетеса, с рефрена „Махалото на времето се движи и убива“, изглежда малко жалък.

Музиката във филма, пята, класирана, коригирана, редактирана, стилизирана и така нататък, е вече форма на идеологическа война, начин за социална мимикрия и каквото си помислите още, освен заложените в първоосновата ѝ значения.

Любовта приглася на целия този емоционален, социален и психологически конфликт и дискомфорт – двама души с различни умения, биографии, усет за музика и творчество мимикрират в света на фона на любовта си. Да, тяхната любов е само фон, защото колкото и да се обичат, воюват помежду си. Тази война може и да не е студена, но крайният резултат е подобен.

Павликовски успява да внуши началния такт на любовта – неочакваността ѝ, по-скоро като реакция и бунт, съпротива на лесното и общоприетото, отколкото като естествен ход на емоциите. Виктор, музикантът със склонността към конформизъм в музиката, за баланс си харесва Зула. Тя май е убила баща си, но за него и това е проява на характер, както дори склонността ѝ да краси началническите маси при турнетата, да танцува пияна на масата и да роди дете на някакъв партиен фактор. Зула се репчи на всичко и всички, напук на гузната си съвест, но поне не използва миналото си като претекст да се окаже дисидент. Не го осребрява, докато Виктор се опитва. За него, да я лансира и наложи е въпрос на гъвкавост и вникване в малко по-различните местни правила. Една жертва на режима, с преоплодена и насилена витална женственост вече на френска почва (с благоволението на влиятелни музикални продуценти), може да бъде триумф на любовта и кариерата. Любовната трагедия тук вече е деградирала в онова познато и нам умение да се представя изкуството, в случая най-трепетната му и чувствителна част – музикалната, като някакъв дивидент с политическа стойност.

И така двама души, с всичките си съмнителни морални устои, предателства и грешки, раболепност към конюнктурата, примесена със спазматични, отчаяни, но и възхитителни бунтове, са проследени в отрязъка на десетилетия. Тези десетилетия обаче само ознаменуват етапите на предателствата им един спрямо друг, а малко и на позора им пред музиката. Така мътните прокоби, изтръгнати от народните песни, които те пеят, аранжират, пласират и налагат, сякаш се въплъщават отмъстително в съдбата им. Любовта е предадена, но и възвеличена чрез саможертва във всеки миг – срещи зад граница, полиция и милиция, затвор, привидни семейства, домогване до благоволението на фактори с временна власт. Любовта и музиката стават държанки на властта, режима или модата.

Интригуващ, амбициозен проект, с наниз превъзходни актриси, които Павликовски е ползвал и в предишните си филми, но в бекграунда, а сега ни изважда очите с тяхната драма. А музиката като една от темите на „Студена война“ се нуждае от специално изследване и внимание, със своето така сложно и основополагащо присъствие, използвана по този начин от твърде малко филми.

Сниман и замислен жертвоготовно, въплътен от актьорите всеотдайно и страстно, филмът поразява с монотонността си. Граден върху срещите на главните герои през годините и усилията им да са заедно и да престъпват собствените си граници, филмът стои на място като рефрен. Повторяемостта като лайтмотив го прави да изглежда някак изпуснат откъм ритъм още след края на първата третина. Когато сме разбрали май всичко, погълнали сме го, оправдали и отсели сме вероятно каквото трябва, но си оставаме застопорени пред липсата на кулминация и търсенето на предел на вложените емоции. Привидната градация се оказва гравитиране около едно и също.

Дискретен и многозначен, умел и честолюбив разказвач, все пак Павликовски се е хванал от началото на филма с драматичен конфликт, който разрешава прекалено класически.  А от първите си кадри филмът е предпочитал екзистенциалния трагизъм, не литературния.

Както и не бива да се подценява съвсем, “Студена война“ не бива и да се сравнява с филмите за Студената война. Той е много повече от това и пледира за друг смисъл на понятието.

На тема музика, сътрудничество с ДС, нестандартни любовни перипетии, кариера в чужбина, драматургичен ритъм и възел, който трябва да се разсече, „Студена война“ не ни диви с оригиналността си. Този тематичен обхват потропваше, но не на място, и в нашия филм „Пеещите обувки“ чрез свободно драматизираната съдба на известната наша икона от музикалното ни минало Леа Иванова.

Павел Павликовски твърди, че ключът към последния му филм е да опише противоречивите, дразнещи, неразбираеми и срамни понякога отношения на своите родители, които ту се събирали, ту се разделяли.

И това е повече студена война, отколкото страстна и романтична връзка.