ПЕЕЩИТЕ ОБУВКИ


от
на г.

ПЕЕЩИТЕ  ОБУВКИ

Жена с ослепителна усмивка, отметната назад глава и сластен, леко вулгарен глас, от който те побиват странни тръпки – Леа Иванова. „Кой можеше с тембър, жест и присъствие да изтрие дъската, плътно изписана от принудителната безчувственост. Леа, поклон!“, проплаква за нея анонимен почитател в мрежата. Това с присъствието е вярно, но с поклона да не бързаме. Той ще бъде за друго.

Два потулени документални филма за трудната й съдба, обвита с ореола на много любов, предимно свободна, непокорство и афиширано до провокация самочувствие, почти не се сблъскват с градския фолклор за нейния свободолюбив и женствен дух. Дух, превърнал се в емблема на съпротивата на артиста във времена на хоровите изпълнения, обикновено от армейски състави на сцената или самодейни колективи.

Кое е мит, кое е легенда, не знаем, но със сигурност две неща са известни – Леа е била по време на социализма в лагера в Ножарево, обиколила е полутриумфално елитни барове и сцени по света като певица по същото трудно за други музиканти време, а след промените и смъртта си е обявена за сътрудник на ДС. Как се съчетават тези неща в привлекателната и така естествена на пръв поглед натура, е задача на изкуството да обясни. То трябва да ни даде код, легенда да съчетаем несъчетаемото, да го разберем и преодолеем и ние, за да отличаваме и днес същественото от маловажното, мимолетното от безсмислено протяжното.

И не е никак лошо, когато същото това изкуство бие по националните ни стереотипи за герой и героизъм в сложни времена. И не само това, а и постави въпроса изобщо как да се отнасяме към големите фигури от своето минало, или поне тези, които са били във фокус. В този смисъл „Пеещите обувки“ е важен филм за българското кино, защото показва поне на сценарно ниво няколко смели и смислени хода. Във времена, когато младото ни кино е някак притиснато да не експериментира и провокира, понякога един по-зрял възрастово киноекип се държи, сякаш няма какво да губи. Така поне изглежда.  

От мита за боркинята срещу системата и хубавото опако момиче, филмът вади съвсем други акценти и те ще се сблъскат с клиширани и последователно култивирани представи за това какво е герой и от какъв точно тип герой има нужда – супергерой, антигерой или само от благородна жертва. В едно от последните интервюта на Леа Иванова във „Всяка неделя“ журналистка я пита дежурно, очаквайки отговор на войнствена дисидентка в заслужена пенсия: „С какво не се съобразявахте никога?“. „С настроението си.  – отговаря Леа неочаквано: - Винаги излизах на сцената тъжна и развълнувана, но когато стъпех на сцената, се съвземах“. Жена, която крие нещо или жена, която е победила поне себе си, ако не системата? Журналистката обаче, изненадана от този неприличен отговор, продължава механично с въпросите си по списък. Може и ние да се окажем като зрители в това положение – имаме въпроси, но не се вслушваме в отговорите, ако са ненадейни.

Още в началото на „Пеещите обувки“ се набива в очи един знаков епизод в подобен стил. Леа води един от любимите си на класическия американски мюзикъл „Аз пея под дъжда“, но се оказва, че ще гледат „Как се каляваше стоманата“. Почти никой не остава в киносалона, освен двоицата влюбени, но това е положението, кумирите се подменят в крачка и често това не е случайно, особено ако е като на филм. И ние ще бъдем в позицията да гледаме филм не за една бохемски разкрепостена естрадна звезда, а за певачка, пяла фалшиво в началото на кариерата си, която тепърва ще пее не само под дъжда, а навсякъде – в концлагер, в бар, в кабинет на началник, когото трябва и да прелъсти, и пред милионери на Запад. И тя ще пее от все сърце, защото само за това й е останало сърце. Пеейки ще спасява себе си, катун музиканти, бегълци, и дори семейството си. Филмът е житие на жена, на която много е дадено и позволено, но си е платила цената за това.

Мотивът с „пеещите“ обувки на младата Леа би могъл на пръв поглед да изглежда като сантиментално-схематична конструкция, която дава работно скеле на сюжета, но се е превърнал в драматична, любовна и дори екзистенциална ос на филма. Младата Леа, или Лиа (филмът е вдъхновен от живота на певицата, без претенции да бъде нейно CV) потропва с тях и вдъхновява мъже и жени, сваля ги, когато прави любов, открадват й ги, пее боса на сцената, когато й се счупва токчето, и прохожда отново на високи токчета след два инсулта. С тези обувки има още един хубав сценарен финт, който по-добре да не се разказва, а види.

Добър ход на режисьора Радослав Спасов е да използва 4 актриси за ролята, а не една-две бутафорно състарени или подмладени. Избраните актриси сменят тембъра на гласа си от сопрано в чувствен и дълбок женски глас и има логика, защото реално играят различни жени – Леа преминава през живота, променена от това, което й се случва. Но не напълно. Когато ДС й поръчва да се омъжи за Еди Казасян, нейния почти вечен, предан и неверен спътник в живота, тя отговаря с репликата: „Но как да се омъжа за него, та аз го обичам?“.

„Пеещите обувки“ дриблира с жанра на семейния филм, подрива и го саботира, после имитира и инсценира драма за травматичното минало. Подсмива се и над биографичния филм, за да акостира накрая право в романтичното. Романтичното като един вид най-благородна форма на истината на екрана, но предадено силно законспирирано във всичко споменато по-горе - с други думи, за да го усетиш и му се насладиш, трябва да преглътнеш много горчиви истини и неистини.

Конструкцията на филма е рамкирана и от драмата на мъж, след години разбрал за сътрудничеството на жена си към службите, който се опитва да осмисли живота си с нея вече от тази гледна точка. Но гледната точка на измамен дори и от ДС съпруг се оказва недостатъчна и за него, и за нас. Затова авторите търсят парадокса, сервирайки ни конфликтите, дълбоки и непреодолими, в една интересна, неординерна, любовна и професионална двойка, където образът на мъжа е леко осмян и дори елементаризиран с неприкрито удоволствие. Полека-лека маските из филма падат, търкалят се по снимачния терен и често се стъпкват от самите герои, наложили дори перуки – юношеска любов, първа любов, съпружеска вярност, свободолюбивост, служене на службите, успех и пълен провал. Бутафорност навсякъде, в живота, на сцената и във филма, от която трябва да прозира и нещо друго. Нашата борбена дива се превръща постепенно в хленчеща и противна съпруга. Точно когато изпада в това положение – да не може да движи ръка, крак и дори езика си, тя харесва най-после песните на Еди Казасян, написани за нея, с една от които и започва филмът:

Би трябвало да имам два живота
повторно аз да се родя.
Тогава успяла бих по ноти
единия от тях да подредя.
Единият живот миниатюрен,
а другият с голям обем.
В единия да се пилея щуро,
а в другия да се сбера съвсем.

Този текст илюстрира само две от лицата, които Леа е принудена да надене като маска в своя така необикновен живот, лицата й са много повече, а някои наистина красиви.

„Пеещите обувки“ е по-скоро честен и прям филм, отколкото правдив, бие неделикатно по най-съкровените ни недоубити съвсем представи, че някъде има чисти, силни, неомърсени ръце и сърца, на които не се случват простотии, мръсотии или поне те самите никога не ги правят. Филмът е и дълбоко несъвършен в някои свои компоненти, каквато е и героинята му. Пречи му едно неовладяно обилие конфликти и премеждия, които ни изкарват от фокус. Не всички актриси в ролята на Леа стоят така стилно, вкопчили крака в сцената, но това го можеше май само тя и най-вече нашата представа за нея. Някои обяснителни образи и герои (глашатаят) са напълно излишни или придадени като патериците на героинята в края на филма, когато пее седнала от сцената и крие парализираната си ръка зад шалче. Терзанията на остарелия Еди също са пределно комични, въпреки че във филма животът се подиграва на героите, защо пък и авторите тогава да не си го позволяват? Особено карикатурен е Еди, преминал от захласнат по кака хлапак в измамен от цяла ДС съпруг, когато чупи стъклото на снимката на починалата Лея, озъбила се с прословутата си усмивка насреща му. Нали тя е мятала пепелник по жив партиен функционер, защо и той да не избухне и да не я обвини в същите грехове, за които навремето са я изпращали в лагера, особено насаме в препълнената със спомени къща? Да, мъжете са непоправими, както и системата. 

Филмът стои твърде силно тематично в диапазона на „Сезонът на канарчетата“ и „Изпепеляване“. В трите се търси образа на силни и страстни жени, в чийто живот ДС е само малка част от драматичната им съдба. „Пеещите обувки“ получи „Сребърен Георгий“ от Московския фестивал, което е значима награда, но не се сдоби с признание от Филмовата академия у нас. Какво пък, вечерта, когато малко мижаво се раздаваха тези призове на Академията във Военния театър (“Пеещите обувки“ бе номиниран във второстепенни, но важни за филм с музика категории), в Борисовата градина имаше прожекция пред хиляди зрители на открито. Дори лятната буря не успя да ги уплаши, както навремето главната героиня не е била уплашена от активиста на ОФ, именно там дърпал я от сцената за поличката, за да не пее и танцува суинг така безсрамно.

Хубава ирония се получава – Леа най-после пее под дъжда от екрана почти столетие след като не е успяла да гледа „Аз пея под дъжда“, а вместо него „Как се каляваше стоманата“.

Плодовит, почетен и смислен път за българското кино е да тълкува и вещае посвоему дори иконите в националното ни самосъзнание, с доверие към интелигентността и чувствителността на зрителя, дори и към мъдростта му. Да променя мисленето за сакралното, като го представя за нещо дълбоко интимно, а не легитимно. Път, който ще бъде осеян с добри намерения.