За последните близо 30 години австралиецът Адам Елиът има пет късометражки, два пълнометражни филма и участия в над 700 фестивала. Съвсем кратичките „Чичо“, „Братовчед“ и „Брат“ – началните му стъпки в стоп моушън анимацията – са от края на предното столетие. През 2004 г. неговият 23-минутен „Харви Кръмпет“, с разказвач Джефри Ръш, сред куп заслужени награди получи и Оскар. С горе-долу същия обем, но по-малък отзвук през 2015 г. се появи „Ърни Бискит“, поредната му пластилинография (дума, с която Елиът описва специфичния жанр, който си е намислил: биография на уж незабележителен персонаж, разиграна в остроумен детайл с пластилинени фигурки). Пълнометражните „Мери и Макс“ (с гласовете на Тони Колет и Филип Сиймур Хофман) и „Охлювени спомени“ (със Сара Снуук, Ерик Бана, Коди Смит-Макфий и даже мъничко Ник Кейв зад кадър) се състезаваха в Анси и през 2009 и 2024 година спечелиха Кристала в своята категория – най-високото отличие на този най-важен фестивал за анимация.

Всичко, създадено дотук от Елиът, разказва едно и също (непоносимата тежест на живота, стоварена върху невъобразимата крехкост на отделната личност) по един и същи начин (безпомощно примигващи картофести човечета се лутат в мрачни декори по колкото смешен, толкова и дълбоко трагичен начин; обикновено ретроспективно и задължително с безброй светкавични препратки към злободневието на средния западен човек) и с един и същи ефект (вълнение у зрителите; множество поводи за разговор). Нищо от това не бива да ни отблъсква: у Елиът няма скука или цинизъм, злорадост или безотговорност. И приятелството съществува.

„Охлювени спомени“ беше програмиран в раздела „Перли от други фестивали“ на Сан Себастиан 2024 и в предварителната класация за наградата на публиката излезе пред всички други, включително шеметните „Емилия Перес“ и „Веществото“ (остава да видим ще прескочи ли и „Анора“ и „В музиката“ – тази година „Перли“ е пълен със силни истории от Кан). И този филм на Елиът е с кални цветове и разкривени форми (внимание: оглеждайте се за коалата!); и той хвърля героите си в най-злополучни обстоятелства; и в него без филтър се говори за смъртта, болестта, секса, странността, омразата, жестокостта, страха, непочтеността, безумието, самотата. Особено самотата. И тук на голяма дистанция между най-ранимите персонажи прехвърчат писма и траекториите им неусетно образуват предпазна мрежа около тях.

Действието се развива през 70-те в Австралия и – както може да се очаква от Елиът, който неведнъж е споменавал, че във филмите си влага травмите на своите близки и познати – главната героиня Грейс Пудъл има заешка устна, алкохолизиран баща в инвалидна количка и любим близнак, от когото е разделена твърде рано. Тя обича охлювите, отъждествява се с тях и през годините натрупва огромна колекция от всякакви предмети, които ги наподобяват; отглежда си няколко за домашни любимци. И няма други приятели, докато късно, но от сърце не се привързва към една ексцентрична госпожа, Пинки (като думичката за „кутре“, „най-малко пръстче“), в чиято къща мирише на „пуканки и нафталин“ и която е най-шареното присъствие наоколо. Съдбата не щади нито Грейс, нито останалите миловидни герои в „Охлювени спомени“, но това, че чуваме за всички перипетии от самата нея, вече явно преодоляла най-мъчното, е своеобразна утеха. Помагат и десетките забавни подробности, които упорито изскачат, за да напомнят, че има и друго. Вярно е, че сюжетите на Адам Елиът са като букет от най-бодливите и отровни екзистенциални бурени. Но е вярно и че въздействието им е на антидот.

В Сан Себастиан авторът мина по червения килим с кукличката Грейс в ръка и каза: в това, което ще гледате, нищо не е генерирано от компютър и изкуствен интелект – всичко е плод на мудна, деликатна ръчна работа. Над 200 герои, над 200 декора, над 7000 пластилинени охлювчета... И шест месеца за рисуването на сториборда. Всеки анимиран филм от този тип е донкихотовско начинание, та не е за чудене защо в интервюта Елиът изразява плаха надежда да направи още един пълнометражен през живота си. И предполага, че ще е road movie за възрастна жена, поела на път през Австралия...

На добрия стар въпрос „За деца ли е тази анимация?“ отговорът е решително „Не“. Неслучайно Елиът разказва, че от 30 години получава гневни писма от родители, които протестират, че филмите му не са за подрастващи – при положение че и през ум не му е минавало да са... От друга страна – за деца ли е този свят? Ако да, съвсем не е изключено и те да извлекат удоволствие и полза от гледането на „Охлювени спомени“ в компанията на отговорни възрастни. А ако към такова гледане добавим за разкош – по черупчеста асоциативна линия – доста различния, но също обичлив и пълен с въображение „Марсел, раковината с обувки“, ще получим една чудесно нееднозначна картина на онова, което ни е дадено, но все пак можем да променяме.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.