КАН 2024: СЕМЕТО НА СВЕЩЕНАТА СМОКИНЯ


от
на г.

КАН 2024: СЕМЕТО НА СВЕЩЕНАТА СМОКИНЯ

Ficus religiosa е голямо, дълголетно дърво от Азия. Когато семената му, събрани в червени плодчета с форма на смокиня, се окажат в птичите изпражнения по други дървета, те пускат корени, разцепват „домакина“ си отвътре и го унищожават. Описанието на въпросното растение въвежда във филма на Мохамад Расулоф, добавен в последния момент към конкурсната подборка на 77-ото издание на Кан, прожектиран в самия му край и получил извънредната Специална награда: „Семето на свещената смокиня“. От определението religiosa до смъртта на обзетия от корените ѝ – всичко тук препраща към Иран, все по-смачкан от теократичния режим, установен след революцията през 1979 г., и все по-лошо стягащ иранците в убийствената си прегръдка. Расулоф, който точно преди началото на фестивала успя да избяга в Европа (едномесечно приключение с тайни квартири и пеши преходи през планините), беше осъден в родината си на осем години затвор и конфискация на имуществото, тъй като „Семето...“ е заснет без разрешение и показва незабрадени жени, както и бой с пръчка за откритите в апартамента му бутилки от вино. Две от актрисите му (в ролите на дъщерите) са вече също изгнанички в чужбина, а множество от останалите от екипа са подложени на тормоз в Ислямската република – разпитвани, арестувани, с конфискувани паспорти. Не е за чудене защо в „Семето...“ Расулоф не се е и опитвал да завоалира нещо: историята е с недвусмислена позиция и категорично послание. Авторът се фокусира върху членовете на едно редово семейство, „заразява“ ги с параноя и показва разрушителното въздействие на подозрението, страха, срама и инерцията в този умален модел на обществото.

Иман (Мисаг Заре), тачен съпруг и баща на две дъщери, получава повишение: става следовател. Хубавото е, че така се доближава до по-удобното и високо магистратско стъпало в Революционния съд – съдийското – и че ще може да си позволи някои удобства: по-голяма квартира, съдомиялна, престиж. Лошото е, че новите му ангажименти започват точно когато в Иран като цунами се надига протест. Отвратени от убийството на 22-годишната Махса Амини, задето не е скрила правилно косата си на публично място, млади хора из цялата страна, и особено в Техеран, където живее Иман, се изсипват по улиците да викат „неприлични“ лозунги като „Долу теокрацията!“ и „Жена, живот, свобода!“. Докато от телевизорите се леят сапунки, проповеди и подменени новини, младежите снимат реалността и разпространяват клипчета през социалните мрежи напук на всички блокажи, налагани от властите. Расулоф е осеял филма си с такива преки свидетелства и те са страшни.

Съпругата Наджме (Сохейла Голестани) се отнася възторжено към новоназначения следовател – освен че се грижи за домакинството и се старае дъщерите им да са безукорно възпитани госпожици, тя пърха около него с дребни прояви на внимание и постоянно съчувствие към делата му. В един трогателен момент – Иман е в битка със съвестта си, защото го натискат да подпише смъртна присъда, без да се е запознал с делото – виждаме близостта им по начин, който тоновете секс в това издание на фестивала не смогнаха да изобразят: тя го стриже, бръсне, мие с точни, любящи движения, които преобразяват лицето му отвътре. Изключително силно е „римуването“ на тази сцена с друга, по-нататък, в която също наблюдаваме ръцете на Наджме да се спускат над нечие лице. Този път лицето е на една приятелка на голямата им дъщеря Резван (Махса Ростами) и e обляно в кръв, а Наджме вади с пинсета едрите сачми, с които е уцелено от изпратените да укротяват протеста. До този миг тази жена е била твърдо убедена, че тълпите навън са от хулигани, а съпругът ѝ е от добрите („Имах ли избор?“, казва той, когато все пак подписва онази смъртна присъда). Зверството над студентката е преломният детайл, от който в ума ѝ най-сетне се включва сигнал за нередност.

Семето на свещената смокиня се появява в семейството под формата на пистолет, зачислен на Иман поради новата му, по-рискова длъжност. Когато този пистолет изчезва от обичайното си място в чекмеджето, възможностите не са много: мъжът разсеяно да го е оставил другаде, както се е случвало; жената да го е скрила от страх да не стане беля; момичетата да са го взели по някаква своя си причина – Резван и сестра ѝ Сана (Сетаре Малеки), още ученичка, са безкрайно различни от родителите си, особено малката. Те гледат страшните клипчета в Мрежата, задават въпроси, не заглушават усещането си за абсурд и несправедливост с молитви, традиции и друга дрога. Проблемът е, че пистолетът не се намира, но и никой не си признава да го е пипал. Началото на края настава, когато от немай-къде (за изгубването на оръжие го грози уволнение и затвор) Иман решава да подложи близките си на малък разпит от семеен приятел. Този разпит трябва да протече при определени условия, на които Наджме, Резван и Сана се съгласяват, но които, макар и много по-меки спрямо обстоятелствата, при които обикновено се разговаря със заподозрени, се оказват истинско издевателство. Тази интензивна, болезнена среща с професията на Иман е мястото, в което семейните отношения непоправимо се пропукват. Жените поглеждат на мъжа с нов поглед, а този нов поглед го тласва още по-далеч в бездруго неовладяемия вече процес на загуба на човечността.

Филмът трае три часа и се гледа с интерес до последната минута, макар и не всичко в съдържанието да е абсолютно необходимо за хода или правдоподобността му. Във втората част, в която семейството по спешност заминава за усамотено място извън столицата, стилът се променя радикално и от диалог, душевни процеси и обозрими домашни отношения се преминава към все по-стихийни действия, водещи до епично разиграния край, който оставя рана в сърцето... Странно е как тази година официалната подборка в Кан отново и отново препращаше към „Сиянието“: налудният мокет на „Оувърлук“ беше цитиран в настилката на телевизионното студио от „Веществото“ на Корали Фаржеа, „Мотел Съдба на Карим Айнуз беше сравнен с него заради мизансцена си, а финалът на „Семето на свещената смокиня“ няма как да не напомни за бащата и детето в лабиринта от Кубриковия финал. Паралелът е плашещо уместен: „Сиянието“ е жанров филм, който опакова във видения и предчувствия една съвсем реална история за патриархалното насилие, а „Семето...“ е история за реалния живот на милиони хора, който по същество е филм на ужасите.

„Единственото ми послание към иранското кино е: не се бойте от сплашването и от цензурата – призова Мохамад Расулоф на пресконференцията след премиерата си в Кан. – Властите се страхуват и искат да уплашат нас, да ни откажат. Те са съвършено неспособни да управляват и нямат друго оръжие освен терора. Не се бойте от тях, вярвайте в свободата си, защото трябва да се преборим за достоен живот в страната ни.“

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”