Има филми, които вземат някого за заложник и го тормозят до края, когато, без оглед на откупа от напрежение и съчувствие, платен от зрителите, просто го довършват. Техните автори са убедени, че така правят нещо сериозно, реалистично и/или впечатляващо. (Или са Ханеке, който смята, че е по-редно да си излезеш от прожекцията на неговия „Забавни игри“, отколкото да съучастваш чрез гледане.) Съвършен екземпляр от този вид в състезанието тази година е „Момичето с иглата“, „приказка за една ужасна истина“ на училия в Полша швед Магнус фон Хорн – сюжетът му събира всичко, от предателство и обезобразяване до детеубийство и скачане от прозореца, предвидливо ситуирано в едно бедняшко минало на класизъм и войни и издържано в сурово черно-бяло. На финала му човек се чуди защо е нужно това потъпкване на всичко, от което животът става по-хубав. И кому?

Съвсем друга е работата с „Анора“ на Шон Бейкър. Бейкър обича да търси в ниското и умее да намира: мъниста, мечти, герои. Като „ниското“ не е полето на някаква вродена непълноценност, а там, където се озовават всички, изтикани от добре очертаните пътечки на обществото. Огромна, пъстра, благодатна зона, в която той се вглежда със специална милост към жените и особена ласкавост към децата. Историите му досега винаги са били с трагична подплата, с бездна под моментите на мир и щастие. В „Анора“ обаче, макар опасността от най-тъжна развръзка да надвисва още от първия кадър (почти голи момичета танцуват над скутовете на непознати под съпровода на прилепчива песен за любов), Бейкър е избрал да сложи надеждата отгоре. И слава богу, смеха.

Ани е стриптийзьорка в нюйоркски клуб и в свободното си време, ако пожелае, прави секс за пари. Разказът се старае да не я описва като жертва и не тършува из мотивацията ѝ да се занимава с точно това („голотата на Ани е неин костюм в известен смисъл“, каза авторът в Кан). Тя изглежда самостоятелна, уверена и много мила, обичана и обичаща в тази не най-лесна среда. Нормално днешно момиче. Един ден в клуба пристига млад руснак – невъобразимо богатият Ваня, хубав като Малкия принц, засмян и щедър. Викат Ани при него, защото, заради баба си узбечка, тя разбира езика и може да установи по-лесна връзка. (Езиците са умно използвани в целия филм като средство за събиране и за разделяне на тези и други персонажи – не само „словесните“, а и невербалните, и кодовете на общуване и тълкуване, които човек усвоява поради специфичния си начин на живот.) Двамата се харесват на мига, и то толкова, че след няколко опипващи почвата маневри в рамките на седмица-две се женят във Вегас. Движи ги известна корист, отношенията им остават донякъде търговско споразумение, но има и сърдечност. Ани за Ваня е може би форма на свобода; Ваня за Ани – форма на стабилност.

Оттам нататък филмът се превръща от обичайното за Бейкър изследване на човешки характери в екшън комедия, което е някак неочаквано, но много забавно. (Нетипично е и това, че този път никой от героите му не е отчаяно беден и/или в абсолютна невъзможност да вземе живота си в ръце. Което не значи, че не продължаваме да сме в ниското – богатството често има срамно първични проявления; културата на разтухата на едни хора с други е лъскава само на повърхността.) Много ясно, глезеният Ваня (Марк Ейделщейн, способен да варира от чар до безгръбначност) дължи охолството си на своя властен татко в Русия, вълни от страх от когото достигат и до далечните американски предели. Италианските мафиоти от Ню Йорк (филмовото клише, не престъпният контингент) са успешно заместени в „Анора“ с малка православна банда, която всъщност доста ги наподобява – двамата арменци (чудесни Ваче Товмасян и Карен Карагулян, участващ във всички начинания на Бейкър), които се впускат да оправят кашата от името на родителите на Ваня, са не по-малко емоционални, роптаещи, прескачащи правилата и държащи на фасадата от италианците от предишните десетилетия. Едно от много хубавите качества на „Анора“ в тази ѝ част е, че овластените не са героизирани, а онези, които изкарват прехраната си за собствена сметка, не са демонизирани.

Майки Медисън е блестяща в цялата сложност на Ани (вокалната ѝ палитра! финото регулиране на тона и наситеността на жестовете! енергията и магнетичността ѝ!). А Юра Борисов (когото за последно коментирахме в плашещо актуалния „Капитан Волконогов избяга“) в ролята на Игор, руския помощник на арменците във второто действие, успява да задържи героя си извън всеобщата налудност с превъзходно отиграно в детайлите трезво присъствие и да постави така под остро необходимо съмнение привидностите. Благодарение именно на него на финала на „Анора“ става първият автентичен, ценен човешки обмен. С право Бейкър отбеляза на пресконференцията, че нещото, с което се гордее най-много в новия си филм, е подборът на актьорите. И добави: „Не понасям историите без хумор, защото не са истина“.

На 25 май 2024 г. журито на официалния конкурс на 77-ото издание на филмовия фестивал в Кан, оглавено от Грета Гъруиг, удостои „Анора“ на Шон Бейкър с най-високото отличие – „Златната палма“.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”