„Олала, олала“, повтаря съседката ми отдясно, съседът отляво се смее с тих нервен смях, а аз си крия очите – звукът откъм екрана е достатъчно красноречив. Към края на „Веществото“ на Корали Фаржа сме и положението е кървава баня, както можеше да се предположи, че ще стане, предвид развоя на събитията в дебютния ѝ трилър „Реванш“ (2017). Голямата зала „Люмиер“ е препълнена, а напускащите се броят на пръстите на ръцете. „Веществото“ е див, саркастичен, бомбастичен. Направен е с огромен ресурс от въображение и средства, време и решителност. Би било наистина жалко, ако специфичните визуални крайности на жанра, в който е създаден, попречат да бъде гледан масово. Нещата, които взема на мушка, са твърде интересни и важни, за да бъдат пропуснати заради няколко сцени, които при нужда могат да се „редактират“ с длан пред очите.

Това е едва вторият пълнометражен филм на Фаржа, но почеркът ѝ е сигурен и разпознаваем като на киноветеран (Денис Куейд я сравни с „кръстоска между Стенли Кубрик и Сам Пекинпа“) – в изразителната употреба на свръхблизките планове, насекомите и храната, да речем, или в играта с очакванията на зрителите, водена стриктно по нейните правила. Главната роля си поделят Деми Мур и Маргарет Куоли (за която вече няма нужда да се споменава, че е дъщеря на Анди Макдауъл: филмографията ѝ е впечатляващо дълга и включва още един кандидат за тазгодишната „Златна палма“ – безцелното упражнение на Йоргос Лантимос „Благи деяния“). Да не се лъжем: дотук и Мур, и Куоли най-често са били предпочитани от режисьорите заради стандартната си физическа хубост. „Веществото“ обаче, макар и история именно за актриса, ценена преобладаващо заради стандартната си физическа хубост, им дава поле за изява на всичките мощности и тънкости на занаята, за преображение и превъзмогване, за проверка колко им стиска. Двете са приели да участват в нещо, което за средната холивудска актриса вероятно е немислимо, но реакцията на публиката в Кан показа, че не са сбъркали. „Веществото“ доби моментален култов статус и за него тепърва ще се говори.

Ефектният детайл, с който започва и завършва филмът, е една „звезда на славата“, обляна в червено. Първият път то е от кетчупа на случайно изтърван хамбургер; вторият – съвсем друго. По средата е затворена една яростна притча за женското тяло и алчните погледи към него. Елизабет Спаркс (Деми Мур) прехвърля 50-те и шефът на телевизионния канал (Куейд), в който тя от години води предаване за нещо като аеробика, решава, че е крайно време да вкара свежи сили в подскачането по трико. След уволнението си Елизабет е толкова покъртена, че прави грешка след грешка, докато накрая в почти самоубийствен порив предприема радикално действие: обажда се на тайнствено място, откъдето са ѝ предложили своеобразен еликсир за подмладяване. Той идва с изключително точен регламент за ползване, който – неизбежно и злощастно – Елизабет лека-полека ще се опита да пренебрегне. Подмладяването по̀ прилича на клониране и почти веднага, щом си инжектира еликсира, Елизабет се сдобива с алтернативно тяло, което назовава Сю (Куоли) – породисто младо създание, по което всичко е стегнато, гъвкаво, привлекателно.

Опитите за надхитряване на природата (но и въобще на системата, каквато и да е тя) са престара тема в изкуството и винаги идват с поука: няма вземане без даване. Фаржа го илюстрира великолепно, но добавя и следното съществено уточнение: „Помни, че си едно“. Това е наставлението, което идва с мистериозния клониращ препарат. „Обвивките стават две, но в тях е един и същи човек“, е най-буквалното му тълкуване, което може да се разшири до „във всичките си възрасти и роли сме все същите“ или дори „всички сме едно“. На пръв поглед във „Веществото“ тялото на жената става арена на битката ѝ с (безумната) мъжка представа за него. На втори обаче разказът е за битката със себе си. Както и за остаряването, за светлината на прожектора, за любовта на непознатите, която трае ден до пладне, когато се лашва към друг. Фаржа модулира голото тяло на героинята си в три фази: обект на отрицание, обект на обожание, субект. Нечакан, смутен, разпадащ се, едва членоразделящ, но субект...

Забавно е, че сред конкурентите на „Веществото“ в надпреварата за „Златната палма 2024“ е и най-новото от доайена на бодихоръра, Дейвид Кроненбърг, за седми път в официалния конкурс. На пресконференцията Корали Фаржа спомена сред филмите, които са я белязали, неговия „Мухата“ (както и „Нещото“ на Карпентър, и „Сиянието“ на Кубрик). И добави: „Винаги съм виждала в жанровото кино начин да бъдеш краен, да освободиш лудост и енергия, за каквито няма шанс в ежедневието... Струва ми се също, че то е толкова специално, защото там не върви да се стесняваш – отдаваш се напълно и рискуваш, често флиртуваш с гротеската... което е нужно, защото иначе доникъде няма да стигнеш“.

На 25 май 2024 г. „Веществото“ спечели наградата за най-добър сценарий на 77-ото издание на фестивала в Кан.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”