И на петия ден от фестивала Жак Одиар превъртя играта, като хвърли атомна бомба под формата на мексиканска трагикомична рок опера с непрозрачното заглавие „Емилия Перес“. Няма смисъл човек да се захваща с опера, ако ще го кара пестеливо и предпазливо. Затова Одиар и фантастичният му екип са подходили нескромно, дръзко, разточително, даже безразсъдно и са направили шедьовър.

„Емилия Перес“ е стъписващо стегнат и точен поглед към едно общество, от което в Европа достигат преобладаващо легенди и клишета и в което невъобразимата нежност някак си съжителства с невъобразимо насилие, а в прогнилата генерална структура упорито виреят солидарност, почтеност и толерантност. По филма е работено с такова разбиране за Мексико, каквото може да се очаква само там, на място, и то у хора, които дълго и внимателно са го мислили. Либретото е на мексикански испански и по достоверен, актуален начин отразява и звученето, и лексиката, и даденостите, които един език е свикнал да описва. Говорим не за сполучлива имитация в едри щрихи, а за пълно вживяване в детайли, от които кожата настръхва (вж. провикванията на улични продавачи, превърнати в музика под началните и крайните титри). Песните са по мярка на персонажите, жанровете са рок, рап, поп – според нуждата, – а интелигентните текстове притежават пронизителната острота на публицистичен текст или изстрадана поезия. Ако досега не е имало място, където да чуем надпяване на лекар с адвокат – тези две най-обичани от амбициозните родители професии, – то вече има. Същото важи и за речитатив на наркобарон или песничка на дете, което си спомня миризмата на своя татко (сърцераздирателно парче, което ще остане в историята). И нищо от това не е кичозно или насилено. Нито проси нечия снизходителност, за да съществува.

В действителност „Емилия Перес“ е сниман преобладаващо в студио във Франция; трите му твърде различни, но всеотдайни водещи изпълнителки са родени в Мадрид, Ню Джързи и Тексас, а колкото и саундтракът да буди спомени за пъклената жизненост на онзи в „Любовта е кучка“ на Гонсалес Иняриту, музикантите зад всяка нота са французи, двойката Камий и Клеман Дюкол. Да не говорим, че режисьорът и сценарист Одиар е парижанин, вдъхновен за това красиво изстъпление от една глава във френски роман, четен по време на ковидна карантина няколко месеца преди в Кан да се състои премиерата на друга киноопера на френски режисьор, оформена в сътрудничество с Клеман Дюкол – злополучната „Анет“ на Леос Каракс (падаща във всички клопки, над които „Емилия Перес“ прелита като комета).

Както си му е редът в една опера, и тази е за любов и самота, страст и разкаяние, тайни и лъжи, съдба и свобода, кръвта, която не става вода, и един вълк, който променя козината, нрава си и всички наоколо. Обратите са нужното количество и качество; темпото е presto. Идеалните съпътстващи условия за гледане на „Емилия Перес“ са максимално неведение за съдържанието му, огромен екран, пълна зала и носни кърпички, но няма как да не споменем поне нещичко от случващото се в него. Рита Мора, будна млада юристка от град Мексико, пише за жалки пари пледоариите на шефа си, който защитава гнусни типове. Неудовлетворението ѝ от живота е по сто причини, когато, не щеш ли, я отвличат непознати (безследно изчезналите в Мексико са постоянна и крайно болезнена тема – близо 100 000 души, както научаваме по-нататък от филма). Малко след като я изправят пред своя бос с татуирано лице и мъртви очи, тя чува от него предложение, което ще промени из основи живота и на двамата („чуеш ли го, значи го приемаш“).

Песните и танците (о, да, има и чудна хореография) започват от първия момент и до финала са органични, все по-очаквани части от цялото. Рита е изиграна с апломб и чар от Зоуи Салдана (Соѐ Салданя, ако се придържаме към испанския). Селена Гомес е идеална за обърканата жена на тартора на картела. Но Карла София Гаскон като богатата доброволка Емилия Перес е еднолична владетелка на тази кинотеритория. Как се влиза в подобна роля, попитаха актрисата на пресконференцията в Кан. „Аз лесно влязох, но едвам излязох“, отговори тя. Някъде тук трябва да отбележим също, че този ярък, гръмък, ревящ от обич и болка филм е много смешен и много тъжен. И визуално помитащ. И емоционално грабващ. Ако беше опера на живо, щеше да бъде спиран за бис многократно.

„Не исках да умра, без да съм живяла“, казва в мига на завръзката Емилия Перес и се хвърля в живота с размах, който повлича неравнодушните. Два часа празник.

На 25 май 2024 г., в последния ден от 77-ия кинофестивал в Кан, „Емилия Перес“ получи две награди – на журито и за най-добра женска роля, поделена между четири изпълнителки: Карла София Гаскон, Зоуи Салдана, Селена Гомес и Адриана Пас.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”