„В музиката“ е третият пълнометражен игрален филм на Еманюел Куркол, дебютирал като режисьор на почти 60 години с „Прекратяване на огъня“ (за Първата световна, за Африка, за трудното връщане към нормалния живот в следвоенните времена) и продължил с „Неочакван триумф“ (за една постановка на „В очакване на Годо“ в затвора), който взе Европейската филмова награда за най-добра комедия през 2020-а. Дотогава изявите на Куркол в киното са главно като сценарист (включително на „С лице надолу“ на Камен Калев) и спорадично като актьор. „В музиката“ беше част от несъстезателния раздел Cannes Premiere и се оказа едно от най-сърдечните преживявания на тазгодишния фестивал: класическа затрогваща мелодрама с много хубава музика – I Remember Clifford на Лий Морган, Майлс Дейвис по радиото, вариации по триумфалния марш от „Аида“, вдъхновеното от фабрични шумове „Болеро“ на Равел в изоставена фабрика, прочувствената песен „Отведете ме“ на Шарл Азнавур и прекрасния саундтрак на Мишел Петросян.

Сюжетът е по изпитаната формула „ненадейна смъртоносна опасност принуждава главния герой да погледне с нови очи на себе си и на важните неща и хора в живота си“, а майсторството на разказвача е в дозирането на иначе познатите и очаквани съставки. Казано вкратце: Куркол минава с решителна крачка през мъчителните разкрития и задържа и раздипля повествованието там, където то носи облекчение и удоволствие. Така, че да не притъпи усещанията на публиката за истински драматичното чрез неговата свръхексплоатация.

Тибо Дезормо (в ролята – „Бенжаман Лаверн от Комеди Франсез“, както гордо се изписват в титрите всички актьори от най-прочутата и стара френска театрална трупа) е прочут парижки композитор и диригент, който внезапно открива, че има левкемия. Без униние и без протакане младият мъж моли сестра си да му стане донор на костен мозък: шансовете трансплантацията да сполучи са значителни само между близки. Когато си правят изследвания обаче, излиза, че нямат съвместимост – не за друго, а защото не са кръвни роднини. Майка им, на която отначало не са казали нищо, за да не я тревожат, внася яснота: Тибо е осиновен от нея и мъжа ѝ, а сестрата е зачената непредвидено, когато вече не са се надявали, че е възможно... Миг по-късно виждаме Тибо да пристига в едно градче на стотина километра от Лил, в къщата на някоя си Клодин, приемна майка на някой си Джими, работник в заводска столова.

Както Тибо е фин интелектуалец космополит с елегантен изказ, така Джими (яркият Пиер Лотан, когото може да сте мернали в забележителния „В нощта на 12-и“) е малословен, с недодялани маниери, непосветен в неизбродимите пространства извън малкото (и малки) места, на които е живял дотук. Но двамата са братя от едни и същи родители. И са добродушни. И обичат да се шегуват. И обожават музиката... Най-същественото от филма започва след първата наежена реакция на Джими при появата на Тибо: събира ги нуждата, задържа ги отначало любопитството, после симпатията, после откритието за радостите на братството, накрая обичта, на чието покълване ставаме убедени свидетели. Тибо открива, че Джими има абсолютен слух, стаичка с подбрани плочи и тромбон, на който свири в градската „музика“ – маршируващия оркестър на миньорите от Валинкур. Джими открива, че Тибо е способен да вижда, да чува и да дава и извън тесния си кръжец.

Куркол разказва, че идеята за сюжета му е хрумнала преди много години, когато е бил на гости в Северна Франция и се е запознал с хората от оркестър, подобен на този на Джими. „В музиката“ е до голяма степен за успоредните светове на елитните „царе на прослушванията“ и на „слухарите“ от любителските бендове. Но и за радостта от правенето на музика (и въобще от правенето на неща заедно), щедростта, цивилизованите отношения, разнообразието на човешките лица, съдби, характери. А едно от най-любопитните му разклонения (освен враждата с оркестъра на съседното градче; стачката и фабриката пред закриване и пр.) е по линията на това кой всъщност е извадил късата клечка, когато Тибо е бил даден за осиновяване, а Джими е останал в среда, нехаеща за заложбите и навярно дори за съществуването му. Куркол видимо се наслаждава на всеки момент от разказа си, а вероятно и актьорите, подкупващо естествени.

Красиво е хората да си помагат и да мечтаят, но не е лесно да се покаже недидактично. Да играеш по правилата на най-предвидимия жанр и резултатът да е изящен и увлекателен, е сякаш по-мъчно, отколкото да ги заобиколиш или престъпиш. „В музиката“ е от онези чудесни образци на френското кино (вж. например творбите на Ерик Толедано и Оливие Накаш или, от последната година, прелестния документален „На борда на Адаман“ на Никола Филибер), които – едновременно социални и приятни за гледане – атакуват мрака със смях и с благост и са разбираеми за всякакви зрители. Напомнят ни, че сме крехки, но многоизмерни. Че сме добри.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”