На фестивал няма как да минем без поне едно дежавю – познат сюжет тук, рециклирана препратка – там. В новия филм на иранския режисьор Асгар Фархади „Паралелни истории“ в конкурсната програма на тазгодишното издание на фестивала в Кан това беше донякъде очаквано, особено като вземем предвид, че е вдъхновен от шестата част на „Декалога“ на Кшищоф Кешловски, по-известен като „Кратък филм за любовта“.

Паралелите обаче не са само между историите във филма, нито единствено между него и оригинала, в който самотен младеж следи с далекоглед съседката от отсрещната сграда. От самото начало „Паралелни истории“ навява алюзии с какво ли не – от „Задният прозорец“ на Хичкок, през „Фотоувеличение“ на Антониони (с когото Фархади е сравняван и преди, като най-вече се посочват приликите на неговия „Историята на Ели“ с „Приключението“) до „Разговорът“ на Копола и „Изстрелът“ на Брайън Де Палма. Фархади се възползва от похватите на воайорския трилър, но премахва „трилър“ от уравнението и го заменя с „пространно размишление за смисъла на изкуството и субективния поглед към света“… или нещо такова. Два часа по-късно, докато се нижат финалните надписи, все още не сме сигурни кое точно е ядрото на филма.

Силви (Изабел Юпер) е възрастна писателка, която живее в изолация в апартамента от своето нещастно детство. Самотата я подтиква да черпи идеи от най-стария източник на света – реалността, като прекарва дните си залепена за прозореца, взряна в съседната сграда през окуляра на далекоглед. Обектът на недотам деликатния ѝ шпионаж е млада жена (Виржини Ефира), която работи в домашно звукозаписно студио от другата страна на улицата и която, както Силви признава, по много аспекти ѝ напомня на майка ѝ. Тази прилика уж обяснява защо непознатата се е превърнала в основна героиня на бъдещия роман на писателката. В него озвучителката е обрисувана като ексцентрична непукистка, която върти двамата си колеги (Венсан Касел и Пиер Нини) на малкия си пръст и докато излиза с единия, тайно спи с другия. Натрупаното напрежение ескалира до насилие, но колкото и интригуващо да звучи фабулата дотук, Силви не успява да спечели подкрепата на агентката си (Катрин Деньов) и се налага да продължи да пренаписва книгата въпреки всички отдавна преминали крайни срокове.

Междувременно разтревожена за психическото състояние на Силви, сестра ѝ довежда у тях Адам (Адам Беса), бездомно момче с криминално досие, но иначе привидно добри намерения. Отначало Адам помага на Силви с домашната работа и е единственият, който проявява интерес към ръкописа ѝ. Впоследствие, поблазнен от чара на артистичния живот, се свързва с Нита, озвучителката от отсрещния апартамент, под претекста, че всъщност той е автор на предстоящия роман на Силви, и ѝ показва черновата. Отношенията между тримата колеги от звукозаписното студио в действителност са коренно различни от описаното и инсинуациите в текста пораждат конфликт между тях, чрез който Фархади повдига въпроса дали изкуството имитира живота или обратното.

Фархади по начало изследва във филмите си междучовешките връзки и семейните отношения, като тук сред цялата какофония от интриги се опитва да вмъкне мотивите за отсъстващия родител, за раздялата и самотата, за ролята на майката и „пренаписването“ на реалността през спомените, а измежду всичко това и социален коментар. Твърде много теми, които на моменти пасват добре заедно, а в други – куцо и несръчно, като набързо поставена лепенка върху отворена рана. Сред всичко това най-интересна е реакцията на тримата колеги към написаното от Силви, които се припознават в героите, въпреки че произтичат от чуждото наблюдение върху тях. Тази сюжетна линия повдига интересни въпроси за това как възприемаме себе си през очите на другите и по какъв начин чуждата интерпретация на действията и мотивите ни може да промени траекторията на поведението ни.

Изгубен в препратките, Фархади започва да не прилича на себе си и филмът се усеща много повече като филм на Кешловски или по-скоро няколко филма на Кешловски, монтирани заедно по-скоро интуитивно, отколкото логично. Приликата е допълнително подчертана от музиката на Збигнев Прайснер, автор на емблематичните композиции от трилогията „Три цвята“ и „Двойственият живот на Вероника“, както и, разбира се, на „Декалог“. Всъщност музиката е един от най-силните аспекти на „Паралелни истории“ и помага на иначе недоразвити сцени да работят добре, подлагайки един допълнителен емоционален пласт, който да уплътни действието и да запълни кухините.  

Никой режисьор не е имунизиран срещу това да направи слаб филм. По-любопитното е защо Фархади би избрал да направи римейк точно на „Декалог VI” и да измести фокуса от самата есенция на филма на Кешловски (шестата божа заповед: „не прелюбодействай“) към тематиката за вдъхновението, въображението и кражбата. Фархади подхожда към темата за плагиатството с почти оправдателно отношение, като във филма си показва нагледно как изкуството винаги е вдъхновено от нещо външно. Сякаш казва: „едно е да видиш нещо и да го интерпретираш отново, съвсем друго – директно да вземеш чужд труд и да го представиш за свой“. Не оспорваме това твърдение, но си припомняме как преди няколко години самият Фархади беше обвинен в плагиатство от своя бивша студентка за филма, с който спечели „Златна палма“ през 2021 година – „Герой“. Впоследствие той спечели делото, но цялата ситуация ни кара да се запитаме каква точно е причината да се концентрира върху подобен казус, при това във филм, базиран върху друг. А римейкът няма как да бъде плагиатство, нали?