УБЕЖИЩЕТО


от
на г.

УБЕЖИЩЕТО

„Убежището“ на Тяго Гедеш е филмът на месец ноември в онлайн фестивала за европейско кино ArteKino Festival и може да бъде гледан безплатно.

Макар и малко дълъг, португалският филм е в състояние да контрира по качества и размах хубав съвременен сериал. Има претенциите на започнат и завършен по правилата филм, нищо че с малко евтина и вече използвана рамка. Всъщност наистина се оказва качествен ерзац на минисериал, направен със забележителен усет към детайла, репликата, малката и голяма роля и с плътните образи, било на политици, фашисти, комунисти или жени и деца в патриархално семейство, лъхащо на обреченост още от първия кадър.

С параболи, подобни на тези в „Дървото на живота“ на Терънс Малик, португалският вариант на драматична, но съвсем не сантиментална семейна сага, бетонира историческата обстановка, фиксира социалната среда и социалните перипетии като извор на драма с много по-дълбоки и универсални корени. С респектиращ просветителски размах въвежда на терена си пронизващи психологически търсения в неочакваните проявления на герои едновременно типични, но и в много случаи нестандартни.

Епохи от историята на страната са минати като знакови, но не определящи за героите. Започнал като семейна драма, белязано детство, охолство и унижения, просперитет и богатство, филмът завършва отново като чисто семейна трагедия. Независимо от епохите, пребродени от сюжета му, историята на почти всеки от героите е строго интимна, лична и някак тайна.

Те имат свой маршрут и посока сред историята, скромно и гордо го премълчават, дори прикриват, но следват. Зрителят е доста умело привилегирован да проследи тези индивидуални житейски пътеки и да открие в тях неочаквана яснота и красота, особено при пълния им крах. Битките са изгубени с поколения – и в политиката, кариерата, войната, огромните богатства се стопяват…Семействата се сгромолясват като финансови пирамиди точно защото са единствената крепост и убежище, последна спирка преди пълния провал на всеки от нас. Героите се видоизменят пагубно – тези, които в началото са се проявявали с чест, хладнокръвие, благородство, загниват и загиват, други тихо се въздигат, но отново с горчивия вкус на закъснял реванш. И какъв реванш е това, когато загубилият всичко е от твоето собствено семейство… В подобен семеен апокалипсис може да се огледа целият свят с противоречията и перверзността му.

Филмът започва ударно визуално с бесилка на самотно дърво, до която стига стълба не за бране на плодовете му. Преди да свали люлеещото се тяло, някакъв мъж с рязко изрязани черти на лицето вика детето от колата, спряла встрани от кадъра, да го види. Не иска да спести смъртта, иска да го поучи. Мъжът е главният герой на филма – красивият наследник на едно от най-големите и богати имения в Европа, което далеч не се оказва убежище за когото и да било.

До края на филма няма да разберем защо братът на главния герой се самоубива, но пък много от героите ще имат основание да сторят същото. Особено мъжът, епицентър на тази прокобна сага - господарят на имението, женкарят, благородният и независим стопанин, който се грижи за работниците, както и за любовниците си. Мъжът, решил да не бъде слабак, но подигран от фашистите, от комунистите, след години изигран и от банките. И който най-неуспешно от всички се опитва да прави „социален инженеринг“ в семейството си - някакъв старомоден патриарх, който постепенно започва да се държи като силовак. Историческите времена осакатяват много съдби, но близките и роднините - още повече. И дори да направят някого силен, непобедим, той ще осакатява други. Мъжът, който е имал смелостта да изгони министъра на вътрешните работи на авторитарен режим и да прояви самообладание към комунистите и тяхната историческа истерия, не е победил живота.

Семейните отношения във филма са представени с някакъв проникновен плам. Особено интересна е ролята и съдбата на съпругата в глуха опозиция още от почти първия кадър. Тя ще брани децата и семейството си с достатъчно ум и такт пред мъжкаря, любител на коне и дойки. Всяка нейна реплика е премълчаване на някаква съвсем различна мисъл, всеки поглед – разказ на друга история. Усеща се една хаплива, умна, но сдържана и със самообладание преглътната участ, с пълното съзнание, че в собственото си семейство няма как да воюваш с когото и да било.

Политическият фон на филма неусетно е станал химера – семейството, тайните и драмите там стават по-решаващи от всяка революция или войнствено нашествие в чужда страна. Прииждат нови герои, пълни с невежество и незнание, за да станат жертви на стари схеми. Прекрасният, красив господар, вече поостарял, отново диктува правилата в семейството си... Вече мразен и някак неусетно предал всички. Мъдро и тънко са ни разказали, че това, което ни убива, не ни прави по-силни.

Тази генерална драма на главния герой не би била нищо, ако, както в най-добрата класика, не бе подплатена с психологически брилянтно обрисувани герои от близкия и далечния му кръг. Декорирани освен с абсолютната стилност и красота на визуалния стил, също и с пределно точни и верни актьорски изпълнения, които ни заливат с някаква чувствена преданост към духа на филма.

„Убежището“ се е закичил с доста национални награди – от тези за главна роля на превъзходния Албано Жеронимо до многобройни призове за повечето второстепенни роли, както и за сценарий, операторско майсторство, ефекти и прочее. Филмът бе португалското предложение за „Оскар“ миналата година, присъства достолепно и в селекциите на най-престижни фестивали като тези във Венеция и Торонто.

Може би най-значимото е, че този филм ни инжектира усещането за някаква класичност в търсенето на предела при отчаянието и мъдростта при успеха. Напусто или не, някои критици сравняват тази интелигентна и достойна сага дори с „Гражданинът Кейн“ или „Бари Линдън“.

„Убежището“, както според мен е най-добрият превод на заглавието A Herdade (букв. „Наследството“, португ.), дава на героите си плам и страст към живота, както и към смъртта. Превръща дома в място за война, а убежището - в бягство.