Ето един филм, който се радваше на пълни салони у нас – публиката откликваше с леко снобееща симпатия на всеки порив в малко неочаквания и леко странен хумор в него. Само шепа хора бяха скандализирани и наранени, повечето останаха впечатлени и действително оцениха мизантропската свръхдоза самоирония в него.
Филмът екранизира като биографични социалните и културологични роли на Жерар Депардийо и вечно дърлещ се с всичко и всекиго писател като Мишел Уелбек, вкарвайки ги в спа център с уюта на столично метро, където двата колоса играят себе си.
Този обширен здравословен център изглежда като декор за научна фантастика от 90-те години. Пълен е със стерилни девойки за персонал, които със заплашителна любезност третират някакви господа и дами, облечени в бели халати. Почти всички са на убийствена диета, не пият и ядат все едно са в дебелариум, въпреки че дългите като в морга маси са отрупани с излишен брой чинии, прибори и чаши. Гладните и трезви до лудост хора обикалят като призраци около масите и се губят из сервизните помещения, за да издирят или избегнат част от персонала.
Режисьорът Гийом Никлу държи на диета и зрителите, като предлага една смесица от Уди Алън и Тарантино, обидна и за двамата. Но не и за героите, които комфортно плуват в сюжета, повечето с истинските си имена. Комфортно, защото всъщност не играят май себе си, а се държат съвсем естествено. Като обикновени хора, които предпочитат често да си говорят празни приказки, дори глупости, отдавна свикнали с чисто човешките си слабости и функции, а на всичкото отгоре се чувстват добре в кожата си, нищо че е износена. Телесната фактура на полуголите сред процедурите писател и велик актьор, е съществена част от визията на филма и упорито се употребява в почти всеки кадър. Рахитичният Уелбек и снажният Депардийо пределно явно бродят из добре пометените коридори като Астерикс и Обеликс и воюват за своето безсмъртие, пленници на някаква модна и свръхмодерна рецептура. Цял живот осъдени да се харесат или провокират, двамата тук са подведени от режисьора и сценариста да се държат несимпатично. Освен в частта, където като ученици на зелено училище се крият да пушат, пият и се хранят обилно. Преследвани са с мярка от почитатели, но те упорито объркват Уелбек с друг писател. А има и такива клиенти, които шумно обявяват ВИП гостите за „срам на Франция“!
Често вдъхновението във филма издиша, процежда се като в катетър, но понякога става и чудо – машинката се завърта, диалогът се въодушевява, става смешно и някак човечно, абсурдът е пълен, но живителен. В други епизоди, явно импровизирани, нещата плътно замират като под козметична маска за лице.
И пак като във филм на Уди Алън се говори твърде много за жени. Депардийо постоянно е подпитван с кои актриси е спал на фона на унисекс процедурите, за да отговори – с всички. Изабел, София и т.н. А самият Уелбек е вкаран в оздравителния център от съпругата си – младото момиче от народността на доведената дъщеря на Уди Алън целува съпружески Уелбек на входа на спа рая. Целият жълт ореол от подмятания в пресата и медиите за личния живот на звезди от ранга на всички гореупоменати тук е подпрян и подигран като фон на техните къде по-банални ежедневни изцепки. Накрая филмът ще завърши така, както започват филмите на Тарантино.
Човек може да се забавлява с такива отрязъци от мигновени творчески просветления и абсурдизирани до тривиална цикличност шеги. Като например самият Силвестър Сталоун - вместо да пуши навън, той е забелязан да ходи гол по плажа и изиграва ролята на пушката, която гръмва в последно действие, без да е била окачена на стената.
Иначе филмът е започнал с един дълъг обяснителен надпис, който ни уведомява, че Уелбек тъкмо се е освободил от похитителите си аматьори, след заплащането на пословичен подкуп. Те, разбира се, ще се появят в спа центъра в някакво реципрочно проявление на стокхолмския синдром, искайки услуга от писателя, известен с проницателността си на модерна Касандра. Признат е, че изрича или пише все абсурдни и на пръв поглед безумни неща, както прави и във филма, които обаче наистина се случват. А ние още помним, че дори романът му „Подчинението“ за ислямската реформа в образованието на Франция излиза в деня на нападението срещу „Шарли Ебдо“.
Из действието на този филм, доколкото го има, Уелбек упорито ще разказва как бившият президент на Франция продължава да мечтае да го убие, защото големият писател отново смята да се кандидатира и има готова програма за отлични реформи, които пази в тайна. Това е поредното пророчество на твореца.
Откъм награди „Терапия за мизантропи“ засега има една-единствена номинация, но все пак за „Златна раковина“ на фестивал като този в Сан Себастиан. Радва се на подозрително малко и оскъдни рецензии и отзиви, а някои зрители го приемат за лоша шега... Сигурно трябва време да се отработи такъв вид художествена информация, която използва славата в литературата и киното като някакъв повод за антиутопия.
Режисьорът Гийом Никлу обича да снима във филмите си Жерар Депардийо и да го третира като някакъв плътен архетип. А колкото до Уелбек – вече го е снимал като свой герой в „Отвличането на Мишел Уелбек“ от 2014 г., чието всъщност продължение донякъде е „Терапия за мизантропи“.
През 2011-а Уелбек наистина изчезна за известно време, а пък Депардийо взе руско гражданство две години по-късно. Истинската материя на филма е доколко нечие творческо въображение може да обясни логичната склонност към мизантропия на хора, които не искат да са вечно под окото на тълпите и даже са склонни напълно да се разголят в името на това.
В този смисъл българското заглавие не е подвеждащо. Иначе оригиналното Thalasso означава единствено терапия край море.