Едно от най-натрапчивите клишета за настоящето ни гласи, че живеем в ерата на постистината – във време на фалшиви новини, евтина демагогия и конспиративно мислене, подменящо фатално крехката ни действителност с разнообразен асортимент от патетични фантазии, които „всеки сам си прецѐня“, дали да припознае като свои или не. Но въпреки че подобна критическа диагноза звучи правдоподобно (все пак призракът на популизма наистина броди по света и у нас), тя бързо губи своята привидна острота, щом се запитаме кога ли е бил златният век на обективността и правдата, който предполагаемо е предхождал печалната ни епоха на лъжи и илюзии? „Стажантът“, дръзкият предизборен биопик за Доналд Тръмп на иранско-датския режисьор Али Абаси, предлага горчив, но честен отговор – изгубеният рай на истината и консенсуса по всяка вероятност никога не е съществувал.

Не бива да се забравя, че именно през 2016 г., когато устатият бизнесмен спечели неочаквано (на фона на обществените проучвания) президентските избори в САЩ, Оксфордският речник обяви „постистина“ за дума на годината. Тоест, в съзнанието на неговите критици (а и на една немалка част от демократичния свят) Тръмп е емблема на въображаемия прелом в нашата връзка с действителността и съответно – на упадъка на всяка възможност за диалог и демократичен консенсус. Честно казано не е трудно да се види защо. Със своя рязък, смехотворно простоват, но и маркетингово сугестивен маниер на говорене, бившият телевизионен водещ (на едноименното риалити за бизнесмени „Стажантът“) многократно е доказвал, че е способен на всичко, за да промотира и защити своите лични интереси и политически амбиции (като например да твърди, че хаитянски емигранти крадат и ядат домашните любимци на мирните жители на Охайо). Най-любопитният (и оттам увлекателен) аспект на провокативния филм на Абаси е, че взима на прицел именно въпросния безскрупулен подход към езика и комуникацията, не просто за да го осъди (това би било твърде елементарно упражнение по морал), а за да разкрие корените и основанията му. В частност „Стажантът“ ни представя произхода на феномена Тръмп (как той е бил изкуствено създаден и култивиран), като поставя ранната кариера на бизнесмена в исторически контекст и ни запознава с неговия ментор и покровител – скандалният адвокат на нюйоркската мафия Рой Кон, чиято контролирана агресия и влечугоподобна студенина е харизматично уловена в играта на Джеръми Стронг.

Въпросният внушително одиозен юрист първо се прочува като прокурор (и заклет враг на комунизма) заради участието си в процеса срещу Етел и Юлиус Розенберг, които през 1950 г. са обвинени, че предават „ядрени тайни“ на Съветския съюз. Двойката е осъдена на смърт благодарение на Кон, който прекрачва експлицитните граници на закона, като се свързва тайно със съдията по делото, за да пребори мащабната кампания за помилването на съпрузите, в която взимат участие интелектуалци, творци и публични личности от цял свят (като Айнщайн, Сартър, Пикасо и дори папа Пий XII). Този случай се засяга за кратко във филма, когато адвокатът признава постъпката си пред Тръмп, но не за да се покае (трябва да се има предвид, че Етел е невинна), а за да внуши на младото си протеже една от многото си жестокосърдечни житейски мъдрости, а именно – че човек „трябва да е готов да причини всичко на всекиго в името на победата“.

Заради подобни мизантропски сентенции, поднесени цинично, безпардонно и със страховито самочувствие, Кон на моменти звучи като някакъв костюмиран Мефистофел (или ницшеански лайфкоуч), решен да убеди бъдещия президент (а и нас самите),  че „реалността е такава, каквато си я направиш” (тоест, че волята за власт е единственото, което има значение). Както бързо става ясно, формулата за успеха в подобен свят на относителни истини и самозабравили се свръхчовеци, съдържа няколко прости правила: 1. Нападай, нападай, нападай; 2. Не признавай нищо и отричай всичко; 3. Каквото и да се случи, винаги претендирай, че си спечелил. Вероятно горепосоченият семпъл, но ефективен наръчник за манипулация и шантаж е до болка познат на всеки, следящ отблизо политическата кариера на Тръмп. И все пак, когато „Стажантът“ нагледно излага, подрежда и контекстуализира елементарните принципи, диктуващи поведението му, започваме да си даваме сметка, че зад цялото лустро на тази толкова мразена и обичана фигура, стои един болезнено обикновен човек, който, като всеки друг, е продукт (а може би и жертва) на собствените си автобиографични обстоятелства и банални страсти.

Филмът непрекъснато се старае да акцентира върху този разбулващ илюзията на властта ефект – например, когато ставаме свидетели на пластичните операции на Тръмп и карикатурната му суета лъсва под светлината на своеобразния прожектор, висящ над операционната маса. Изведнъж тялото на бъдещия суверен (досущ Левиатан, страдащ от наднормено тегло) ни се разкрива в цялата си човешка (твърде човешка) тленност. По същия начин динамично-пънкарският маниер на заснемане, със своите експресивни фартове и резки увеличения, допълнително развенчава и „нормализира“ образа на президента. Най-голяма заслуга тук има операторът Каспер Туксен, който сякаш е открил най-малкото общо кратно между концептуално първичната, нискобюджетна кинематография на Догма 95 и един по-калкулиран (но не по-малко органичен) стил на работа, активно следващ красноречивите реплики и реакции на актьорите в кадъра. Подозирам, че датчанинът е бил силно повлиян от култовия сериал на Джеси Армстронг, „Наследници“, който подобно на „Стажантът“ е посветен (макар и имплицитно) на един от най-знаковите републиканци (и медийни магнати) в историята на Америка – Рупърт Мърдок. Асоциацията в случая не е съвсем произволна, тъй като Джеръми Стронг играе една от главните роли в хитовата продукция на HBO. С други думи актьорът вече има богат опит в това да се нагажда към подобна по-разчупена стратегия на заснемане, заради което и понякога изпъква на фона на Себастиан Стан и Мария Бакалова, които, макар и да се справят блестящо с персонажите си (Тръмп и първата му съпруга), на моменти неусетно потъват в сянката на Кон. Като цяло обаче по-динамичната естетика, на която залагат Абаси и Туксен,  не само прави проекта им изненадващо забавен за гледане, но и ефектно откроява продукцията от други кинотворби в поджанра на „президентския биопик“, като „Линкълн“ (2012) на Стивън Спилбърг или „Никсън“ (1995) на Оливър Стоун, които са конструирани като епически портрети, до голяма степен лишени от „прозаична конкретика“ и чувство за хумор.

Но колкото и „Стажантът“ иронично да демистифицира (генезиса на) Тръмп, разобличавайки дългата история на „постистината“ в публичния живот на американците, филмът не следва докрай нихилистичния си курс и към финала заема морализаторска поза. Пред нас се разкрива цялата лична трагедия на Кон, който, въпреки че заболява и умира от ХИВ, до последно не признава и естеството на болестта си, и своята (всеизвестна) хомосексуалност. Поуката е очевидна – човек може да отрича реалността, колкото си иска, но тя рано или късно ще го застигне. Иначе казано, правилата за успех на Кон се оказват пътеводител към ада, а желанието за победа – чудовищен блян, който сдъвква и изплюва всеки самозванец, самопровъзгласил се за победител. В подобна дидактика няма нещо непременно семпло и зловредно, но по този начин филмът създава усещането, че лошите накрая задължително биват наказани – от самите себе си, от съдбата или от някаква висша сила, а не защото (например) някой е съумял да им се противопостави. От тази гледна точка Абаси и неговият сценарист (журналистът Габриел Шърман) сякаш неглижират най-травматичния аспект на историята, която се опитват да разкажат, а именно – жестоките тактики на Кон са функционирали успешно десетилетия наред, унищожавайки живота на много хора. Какво да правим, ако светът не може да чака злодеите да бъдат унищожени от собствения им хюбрис? Как да живеем, ако истината в действителност не е нещо дадено, а крехка конструкция, изискваща внимателни грижи и постоянно внимание? „Стажантът“ бяга от подобни въпроси, защото предпочита настойчиво да артикулира факта, че царят е гол, докато бекетовски чака второто пришествие на съдбата. Междувременно трупът на истината се разлага в краката на „победителя“.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.