СПЕКТЪР


от
на г.

„Бонд, Джеймс Бонд“, продължава да се произнася и във времето на Сноудън и Асанж. В година, богата на шпиони в киното. Имаше заглавия в цветовете на дъгата. „Шпиони“, в който лошите са от варненската мафия и разполагат с ядрено оръжие за продан. Първата част на „Kingsman: Тайните служби“ с Колин Фърт в прекрасен костюм по мярка (продължението ще е без Фърт). „Мъжът от U.N.C.L.E“, екранизация на Гай Ричи с хубава музика по легендарен Бондопободен сериал от 60-те. Абсурдно преведеният „Ултра напушен агент“, който шизофренично и глупаво не нанамира жанра си. Пета част на „Мисията: Невъзможна“, чийто сюжет натрапчиво напомня този на „Спектър“. Разликата е, че филмът с Том Круз излезе по-рано. 

Тази година нямаше нищо като „Най-търсеният човек“, финалният филм на Филип Сиймур Хофман или „Дама, поп, асо, шпионин“ с Гари Олдман. И двата са по книги на Джон льо Каре. По негова проза е и „Шпионинът, който дойде от студа“, който заедно със „Север-северозапад“ на Хичкок, е може би едно от ценните кино произведения, именно произведение, а не продукт, в който става въпрос за шпиони, предатели, двойни игри, документи и любов. 

На английски заглавието на 24-я филм за Бонд, не се отнася за спектър на дъгата, нито само за сложното и комиксово съкращение на грандиозна престъпна организация. В манифестното начално изречение на Маркс и Енгелс „един призрак броди из Европа – призракът на комунизма“, „призрак“ е именно „spectre“. В четвъртата и почти със сигурност последна поява на Даниел Крейг като 007, агентът е скована сянка на самия себе си. В „Казино Роял“ и в „Скайфол“ той беше по-жив от всякога. Особено за поколението израснало с Пиърс Броснън и с лафовете в „Трейнспотинг“ за Урсула Андерс и Шон Конъри. До „Спектър“ Даниел Крейг беше земен и реалистичен, колкото е възможно Бонд въобще да бъде човек, а не аристократ-супер герой. Той беше раним, кървеше физически и емоционално. Може би единствената наистина добра и стабилна версия на персонажа.

В „Спектър“ голямата битка (освен срещу злодея, изигран от Кристоф Валц – никой не е изненадан, че е той, нали? – задължен да повтори за пореден път ролята си от „Гадните копилета“) е между аналоговото и дигиталното. Между целокупното наблюдение и човешкото присъствие на място, по света и у нас. Въпросът, естествено е, кой наблюдава наблюдателите? Андрю Скот е актьорът в ролята на чиновника, който иска да заличи агентите като Бонд за сметка на цифровото всезнание. Той стана популярно лице като Мориарти в „Шерлок“ с Бенедикт Къмбърбач и от секундата, в която е зърнат, е ясно, че е част от тъмната страна.

Борбата между реалното и виртуалното личи и в технологията при заснемането. Епичните масовки, смешките и каскадите са почти без компютърна обработка и са в традицията на „Индиана Джоунс“ и Спилбърг, откривател на това какво е и защо е съвременен блокбъстър. Бил той летен, есенен или зимен. Има и осезаемо, съзнателно търсено ретро усещане. Витае старомодна аура, атмосфера и алюр в примижалия въздух. Магнетично и неправдоподобно е, но привлекателно и красиво. Това носи и кратката поява на вдовицата (Моника Белучи), забравила за секунди скръбта си. Сценарният екип и режисьорът Сам Мендес вадят всевъзможни джаджи, коли, детайли, сцени и локации от десетки предходни филми за английския шпионин. Той дори казва цялата реплика за приготовлението на мартинито. Въпреки тези огромни и прелюбопитни достойнства е трудно човек да осъзнае, че Мендес е същият, който стана носител на „Оскар“ още с дебюта си „Американски прелести“. Връх на остроумието беше името на Мадлен Суан (Леа Сейду), момичето на Бонд, което съдържа двойна препратка към Марсел Пруст. А началната песен този път беше просто лоша.

Щеше да е хубаво цитирането, окончателното изследване на детски травми, болезнено подобни на Батмановите, а също и буквалната рекапитулация (като на изложба са показани мъртви злодеи и любими) на участието на Крейг в предходните части, да се беше случило в почти близкия до сериозното „Скайфол“. И с това да финишира и над половинвековната сага. Да, но не съвсем. Бонд е продукт и развлечение за милиарди. Не е произведение, което да разтърси, натъжи и замисли. „Спектър“ е един от най-скъпите филми в историята. Уви, той с усърдие се превръща в собствения си призрак. На Хелоуин ще слага костюм, съшит от десетки други, за да иска пари и да не предлага много в замяна. Това е необходимо на очакващи печалба продуценти. Също и на зрители, които с удоволствие, пуканки и кола могат да преглътнат следващото още по-мащабно и грандиозно зрелище за облечения в смокинг уж защитник на западния свят и неговите ценности. И това не са малко хора. Но един човек, Даниел Крейг, казва следното преди премиерата: „Бих си прерязал вените, отколкото пак да играя тази роля, бих го направил само за пари“. Парите, слава богу, не са всичко в киното.