ПРИКРИТА СТРАСТ


от
на г.

ПРИКРИТА СТРАСТ

Прикрита страст (2016 г.) на британския режисьор Терънс Дейвис е един от най-красивите и поетични филми за смъртта правени някога. Животът на великата американска поетеса Емили Дикинсън е показан под знака на светлото проклятие - "Умирам, следователно съществувам". Единствената връзка на Дикинсън със света на съвременниците й е отблъскването от него. Това, което я свързва с живота, е единствено неговото отричане, смъртта в името на "другия живот" в безкрайността отвъд времето и съществуващото тук и сега. От тази гледна точка Прикрита страст е филм за умирането приживе. За живота като смъртоносно пътуване към безкрая. За "живата смърт" като контрапункт на "мъртвия живот" – бездарен, сив декор на убийството на душата, безжалостно неразличим от същото.

Освен за смъртта, Прикрита страст е и филм за поезията. Тя в живота на Емили Дикинсън е самотно занимание, пренасящо душата отвъд света и над неговите неумолими социални условности и закони. Поезията е прикритата или тиха страст на чувствителния човек, обречен на смърт и поругание – а последното е, както добре знаем, централна тема за американската литература и кино. Америка от времето на Гражданската война е пуританска държава, в която изцяло властват протестантската етика и духът на капитализма. Жертва на същите са не само социално непълноценните и уязвимите, мечтателите и романтиците, но и "негрите" и не на последно място – жените. Пуританските предразсъдъци ги лишават почти изцяло от възможността за творческо разгръщане на техния личностен, екзистенциален потенциал.

Американската жена в края на 19 век е в много по-голяма степен собственост на баща си и после на съпруга си, отколкото на самата себе си. Свободата й е силно ограничена в рамките на семейството и социалните предписания свързани с порядките в него. Единственото, което й остава е "прикритата страст" – на поезията, чувствата, на истината на сърцето. Но именно нея си позволяват "по-открито" малцина като Емили Дикинсън, повечето американски жени се примиряват със сивотата на съдбата и живота си, разтварят се и изчезват в нея.

В образа на голямата американска поетеса режисьорът Терънс Дейвис до голяма степен говори за себе си. Той е открит гей, израснал в католическо семейство, което като напуска, става и откровен атеист. Да си друг, стигматизиран, различен е и неговата "прикрита страст", което от едноименния филм личи със страшна сила, защото по един решаващ начин задава самия център на хоризонта на радикалния му патос, прикрит под фасадата на "поетично-историческата биографична драма". Показателно е, че най-добрият и известен филм на Дейвис също е автобиографичен - Distant Voices, Still Lives (1988 г.) Последният традиционно е определян от критиците за една от най-добрите британски ленти за всички времена, а самият Жан-Люк Годар, славещ се с неприязънта си към киното на Острова, не пести суперлативите си за него.

Настоящият му филм показва Емили Дикинсън като бунтарка с "прикрита страст" към трансцедентното и поезията още по времето от своето обучение в религиозно училище, където се опитват да опитомят буйния й и неспокоен, но бездънно интровертен нрав. Протестантската етика и метафизика не успяват да сложат окови на духа на бъдещата поетеса, като за сметка на това съумяват единствено да я отблъснат от всички социални ерзаци на духовност, които американската версия на пуританизма щедро й предлага, като предел за бъдещата й личностна реализация. След като се завръща при своето семейство, Емили Дикинсън постепенно започва да се затваря в себе си, да се отдръпва все по-категорично и радикално от света, като единствен начин, той да няма власт и влияние върху нея. След смъртта на баща си тя не избира да получи нов господар в лицето на своя съпруг, а предпочита самотата и писането на поезия в тихата си стая, от която рядко излиза и още по-рядко приема посетители.

Емили започва да се облича в бяло, още докато е в траур, твърдейки, че по този начин показва скръбта си по своя изгубен родител. По този начин тя още веднъж показва ултимативната важност на диалектиката между живота и смъртта, разбирането за последната като есхатологична люлка и пределен хоризонт на битието. "В Америка е срамно да се умира", казва тя и тези думи, като че ли по перфектен начин обобщават трагичния й обречен сблъсък с нейното време, което разкрачено между прагматизма и пуританизма, между фанатичното и социално практичното, няма как да я разбере и предпочита да я неглижира и маргинализира.

За героинята на Терънс Дейвис стиховете са утешението в пустотата на света, която я обкръжава. Тя не е бунтарка в традиционния смисъл на думата, но това прави екзицстенциалната й съпротива срещу всичко, което я задушава, още по-ярка, крехка и непоколебима. Емили Дикинсън настоява за себе си, че не е Робеспиер, а Шарлот Корде, която е любим персонаж за романтиците, заедно с Мария Стюарт. Бунтът й е романтично-метафизично неприемане на света и отхвърляне на социалния живот, в регистрите на който душата й е обречена на агония.  Поезията й е агонално устремена към вечността, за разлика от мига на живота в тъмната нощ на света.

Вътрешният космос на признатата за голям американски поет близо век след кончината си Емили Дикинсън съвпада с вселената на сестрите Бронте, Джордж Елиът, на романтизма и отчаяните търсения на алтернатива на зараждащия се модерен капиталистически свят, все още шизофренно раздвоен между традицията на Лутер & cо и секуларизма.  Бунтът й се изразява в това, че не избира да се омъжи, за сметка на битието си на "монахиня в света". Верен на автобиографичната трактовка на съдбата й Дейвис непрекъснато намеква за платонично лесбийските й увлечения към снаха й, към сестра й и към няколкото й верни приятелки. В тяхно лице Емили открива истинската любов и емоционална топлина, след като се влюбва и в женен протестантски пастор, поклонник на нейната поезия, когото припознава за своя сродна душа, но връзката между тях е изначално обречена и невъзможна. Терънс Дейвис настоява – американските жени през 19 век на ниво личностна реализация по много неща наподобяват чернокожите роби, чиято участ е една от основните причини за избухването и на Гражданската война.

Персонажът на "свободомислещия господар", бащата на Емили, е изигран по чудесен начин от Кейт Карадайн – знаково име за американското независимо кино, който снима с режисьори като Алън Рудолф, Олтман, Кончаловски и Луи Мал. Възрастната Емили Дикинсън е изиграна от Синтия Никсън, която е и прочута американска гей-активистка, известна с това, че публично се обявява за "бисексуална" в своите по-зрели години след множество връзки с мъже. Образът на младата Емили е поверена на друга много интересна актриса – Ема Бел, която е популярна от участието си в редица американски сериали от типа на Далас. Крайно сполучливият и оригинален актьорски състав на Дейвис се допълва и от Джоди Мей, която само на 12 години през 1988 г. получава награда за женска роля в Кан за участието си в A World Apart – прочутият политически филм срещу апартейда на британеца Крис Менгес. Главната роля в лентата, обаче несъмнено играе поезията на самата Емили Дикинсън. Тя е болезнено и нагарчащо наситена с нейните стихове, които изпълняват функцията на излаз от битието тук и сега към трансцедентното, което неотклонно поглъща света с красивата и яростна страст на поетичния език.

Дефиницията за сърцевината на пуританизма на британския режисьор е, че ригоризмът е лош заместител на щастието. Емили Дикинсън не може да намери място в свят, който го е страх от радостта, той не може да я впечатли със заплахите си, нито да я привлече със сивата си грозота. Липсата на стремеж към автентично пълноценен и пълнокръвно щастлив живот води до лицемерното подчинение на социалните порядки тясно свързани с протестантските религиозни предписания. Подобен, конструиран от човека, Бог не може да задоволи Емили, която търси пълноводието на живота, вливащ се във вечността, която интуицията ни за битието ни обещава след смъртта. Умирам, следователно съм – това е посланието на голямата американска поетеса към зрителите в трактовката на Терънс Дейвис. А смъртта е самата поезия.