Едва ли има тазгодишен филм, около който да има повече клюки, скандали и драма от тези, съпътстващи „Не се тревожи, скъпа“ на актрисата режисьор Оливия Уайлд. Жълтите новини не само предхождаха септемврийската премиера на филма извън конкурса на фестивала във Венеция, но и съпроводиха отрочето на Уайлд в първите му стъпки по кината. От замяната на Шая Лабъф с бившия вокалист на One Direction Хари Стайлс (спряган за най-известния мъж на планетата), през любовната връзка, която Стайлс и Уайлд започнаха по време на снимките, до публичния отказ от страна на Флорънс Пю да участва в премиерната пресконференция – очевидно има нещо гнило в цялата тази работа.

Има предостатъчно статии, които предъвкват скандалите и тяхната логика, но истината, която тяхното изобилие затвърждава, е, че без подобна антиреклама никой нямаше и да запомни, че такъв филм е съществувал. Съвсем не по вина на страхотните актьори, които дават всичко от себе си в този обречен на провал уж феминистки фарс: Крис Пайн се оказа изненадващо прелъстителен в ролята си на злодей, вдъхновен от Джордан Питърсън, Хари Стайлс е сякаш излят в тялото на наивния кариерист Джак, а Флорънс Пю традиционно се разполага с вниманието на камерата по кралски – нейната Алис е алфата и омегата на тази история, макар всички герои да се опитват да ѝ я отмъкнат. Действието се развива в експериментална общност с името „Победа“, състояща се от няколко на брой къщи с веранда, кабриолети, работещи мъже и жени домакини – типична петдесетарска американа, утопия и дистопия в едно. Още в началото на филма обаче идилията се пропуква: малко по малко Алис започва да подозира, че не всичко е такова, каквото изглежда.

Сценарият безспорно е вдъхновен от идеите, познати ни от „Степфордските съпруги“ (1975 и 2005) и параноята, прояждаща потиснатата жена в капана на съсухрения живот в предградията. В този смисъл филмът е предвидим и не обещава изненади – жанрът му по презумпция включва голям обрат и мнозина зрители бързо ще изгубят интерес, ако го гледат само за да си набавят серотонин, предугаждайки края. Но идеята за зловещия капан, в който мъже системно подвеждат жените си, е сама по себе си достатъчно интересна, за да удържи филма в първата му половина. Сценарият е дело на Уайлд и Кейти Зилберман – тандем, познат от дебютния “Зубрачки” (2019), но и в двата случая нищо не може да ги спаси от оплоскостяване на иначе многоизмерни идеи.

Може би най-интересната част е монтажа на филма и действително въздействащата му употреба в стилистиката на хоръра уплътнява атмосферата и я прави запомняща се. Особено що се отнася до филм, чиято сърцевина е параноя и гаслайтинг, най-важно е да провокира у зрителя именно това усещане: потъваш и дъно няма. „Не се тревожи, скъпа“ успява в това, запазвайки нивата на съспенс през целите два часа времетраене благодарение на уместната употреба на ритмичен монтаж – накъсани епизоди с неясен произход пронизват линеарната структура, като че ли са ретроспекции, но особената им стилизация (кабаретни танцьорки образуват фигури с телата си, близък план на очи и фрагментирани тела) възпрепятства рационалното им вместване в какъвто и да било наратив. Тези искрящи сцени сякаш „отникъде“ маркират неблагонадежните епизоди на Алис, които ще ѝ костват репутацията пред останалите жени в квартала.

Женската злоба може да придобива зловещи измерения във филма, тъй като всяка жена е принудена да бъде себе си, но трябва да се отбележи, че има място за разкаяние и обединение. В това си качество „Не се тревожи, скъпа“ може би би покрил критерия за „важен феминистки труд“, етикет, който режисьорката се опитва на всяка цена да му пришие. Доколкото разказва женски истории от женски гледни точки, той не изглежда да противостои на кредото на феминизма. Но многократните коментари и съпровождащите ги самоочевидни режисьорски решения – като например преекспонирането на секс сцените, сякаш са революционни за съвременното кино с няколкото секунди, прекарани от Хари Стайлс под полата на Флорънс Пю – не могат да създадат феминизъм там, където идеологически и етически отсъства. Затова и скандалите остават важна част от цялостната картинка, колкото и да се опитваме да отделим твореца от творението. Истината е, че добрата актьорска игра, красивата продукция и готините костюми не могат да спасят баналния сценарий, зле съчинените реплики и най-вече бездарната режисура, която личи в отсъствието на каквато и да е координация между всички тези елементи. Сигурно има режисьор/ка, който може да изкара от „Не се тревожи, скъпа“ не само читав, но и запомнящ се филм, но това определено не е нито Оливия Уайлд, нито нейната персонифицирана самореклама.