„Нека следователно се стегнем за нашия дълг и така да се държим, че ако Британската империя и нейната общност съществуват хиляда години, хората все още да казват „Това бе техният най-добър час.“

Това обявява в речта си Уинстън Чърчил на 18 юни 1940 година в качеството си на министър-председател.

Филмът „Най-мрачният час“ апологизира отрязък от време в печалното и позорно начало на Втората световна война, когато чувството за унижение, поражение и крах са най-силни, изходът сякаш е обречен, а надеждата ефимерна. Но колкото го апологизира, толкова го и дефинира като „най-добрия час“ – в който може да се вземе рисково, но достойно решение. Вероятно с последици за целия цивилизован свят, но със сигурност поне за една нация със самочувствие на величава, сварена неподготвена за най-лошото.  И раздирана от вътрешнополитически противоречия, не съвсем склонна да се обедини дори в момент, когато се чувства най-самотна. Великобритания е изоставена и дори предадена от цивилизования свят, принудена самата тя също да изоставя - съюзниците си французи.

Дистанцията от историческите събития, особено ако е оборудвана с всички преимущества на киното като машина на времето, задвижена от обмислен и сърцат интерес, може да съперничи на механизма на човешката памет. А този механизъм, особено когато е на безопасен хвърлей от събитията, е способен да провиди в триумфа нещо временно, малотрайно, маловажно, в поражението нещо славно, а в продължаващите упорити и сякаш обречени усилия единствен смисъл на живеенето. Жалкото и страшното може да се превърне в нещо героично и важно, а доволството, предпазливостта и умереността - в позор, малодушие и лекомисленост.

„Най-мрачният час“ обхваща подробно времевия период, когато Великобритания или трябва да подпише мир с Хитлер, или да се приготви набързо за война. Финалните надписи на филма пък включват като завършек датата 8 май, когато победата е налице, но са минали вече 5 трудни и отчайващи години. Значи ще видим как се превърта и завихря един съдбовен цикъл от дати, които чак след време, защо не и днес, могат да бъдат обхванати и разбрани като съдбоносни и плодотворни.

Филмът на Джо Райт, на фона на набора от киноопуси за Чърчил, далеч не предлага някакъв строго биографичен отрязък от живота на една историческа личност. Той е по-скоро благороден и добронамерен прочит на ролята и качествата на лидера с откровено съвременни алюзии и изисквания към него. Използвайки за отправна точка живота на такъв отявлен, но и оспорван лидер от Втората световна война, режисьорът и сценаристът по-скоро ни разиграват своята визия за качествата и недостатъците на водача, оказали се съдбоносни в решителни часове.

Не на последно място при създаването на филма е бил вероятно и ентусиазираният мотив да се дари подобаваща роля на актьор като Гари Олдман. Блестял с характерното си и настоятелно присъствие и пронизващ поглед в толкова много филми, набелязан като най-добър в характерно отрицателните роли, отявлен и забележителен предимно като злодей-хамелеон. Но до момента сякаш никой не му бе предложил да съчетае своята неведома сила да гради негативни или отблъскващи външно персонажи така прелъстително, а положителните – така притворно.

В този смисъл, освен реверанс към един от най-противоречивите и умни лидери в нашия свят, „Най-мрачният час“ е и жест към един от най-действените актьори в киното, с престижа на вездесъщ. И ако най-после с този филм актьорът получи своя „Оскар” за главна роля, то същевременно един политик от миналото се сдоби със свой много осъвременен статус.

Гари Олдман се е готвил дълго за ролята, не само с цялата си досегашна филмография, но и с конкретна подготовка. Успял е дотам да се интоксикира с пури и да влуди съпругата си, че тя да провъзгласи на церемонията при връчването на „Златен глобус” как в течение на цяла година си е лягала с Чърчил и е ставала от леглото с Гари Олдман.

Тази прокламация не е далеч от метода, с който авторите на филма градят образа на Чърчил, включвайки креативно обкръжението му като негов най-силен критик, но и безусловен поддръжник. С мярка, подтекст, такт и хумор е проследено вечното преображение и мимикрия на един лидер в ситуация на пълна безизходица. Ситуация, в която се опитва да взима най-независими решения, но от които зависят прекалено много неща. Като изхода на войната, човешките жертви, бъдещето на Европа, но и най-важното – духа на една нация.

Или както Чърчил се провиква във филма, след като е назначен на пожар за премиер: „10 години казвах само истината, а вече трябва и да лъжа“. Кой знае какво би казал днес Гари Олдман, ако успее да надприказва жена си на някоя церемония.

Речите на Чърчил като динамика на мисълта и на филма

Речите на Чърчил са представени в движение - вече произнасяни в парламента, или съчинявани в леглото, напред и назад във времето. Диктувани от банята и тоалетната, обмисляни сред политически перипетии или дълбоки лични съмнения и терзания. А като оратор Чърчил е в сянката на прочутия си баща, както неведнъж му се натяква дори от негови сподвижници.

Всъщност част от характеристиките, които авторите използват, за да предадат образа на главния си герой, са пределно класически – клеветите и одумките на неговите опоненти, съратници, приятели и членове на семейството. Така се натрупва една солидна доза упреци към многобройните му видими недостатъци и пороци. Но това служи като умела ПР акция, след която съвсем естествено достойнствата му ще изпъкнат още по-релефно. Основният образ е разкрит също чрез неговата флегматична телесност и забавено поведение, което е в пълен контраст с живата му реч, бързото и неочаквано скачане на мисълта, където сякаш можем да проследим физически раждането на спасителните идеи.

Единствено отривистият маниер на ставане от леглото – скок от лежешком по халат и без бельо на пода, по къси въздебели крачета, може да предупреди за обилния порой на мисълта му, с който обсипва нещастната си машинописка. В привидната си летаргия, той всеки миг ражда купища идеи, макар и повечето опасни и вещаещи крах (както смята и самият крал).

Но най-ценна изглежда способността на Чърчил да черпи жизненост и мъдрост именно от най-отчайващите и депресивни неща. Той може да превърне обидата във вдъхновение, опасните идеи в спасение. Молейки раболепно „Франклин“ (президента на САЩ Рузвелт) за помощ, свързана поне с военно оборудване и кораби, той получава унизителен отказ и почти подигравателно предложение – заради неутралитета на САЩ, могат да бъдат изпратени скришом оръжия, но само през канадската граница и оттам да се прекарат с конски впрягове. В този миг филмът сякаш вербализира, материализира мисловния процес на лидера, способен винаги да бъде над емоциите. Вместо да се обиди и съкруши, на Чърчил ще му хрумне гениалната идея как да спаси многобройните британски войски, притиснати на френското пристанище Дюнкерк от напора на победните Хитлерови орди и авиация. Тази идея е спасителна за много хора и е основа и на филма „Дюнкерк“ на Кристофър Нолан.

Заложено като основна мъдрост на „Най-мрачният час”, и въплътено в механизма му на повествование, както и в актьорските превъплъщения, е именно това - крахът може да вещае и победа, а миналите поражения диктуват пътя на днешния успех. На такива закони е подвластно и изкуството – конфликтът, изпитанията, катарзисът като път към щастливия финал. Според авторите, сякаш това се въплъщава и в сюжетите на историята и биографиите на нейните най-отявлени творци. В тежък час за цяла Европа, Чърчил взима подходящото, рисково и смело решение за неподписване на мир и го отстоява.

Речи на жената на Чърчил

Те са няколко във филма, изнесени под формата на семейни спречквания и скандали, но остават пример за изящна словесна атака и войнствено ораторско майсторство. Чърчил, омаломощен от любовта си към своята съпруга, се съобразява единствено с нейната язвителна прямота. Тъкмо когато ще го изберат за премиер, тя единствено се осмелява да му обясни колко груб, несправедлив и невъздържан е станал към хората. А той е вече стар и уморен, страхува се от отговорността. И пак жена му е тази, която ще го провокира с думите, че е дошло времето всички да го обичат и ценят, както го обичат и ценят в семейството му.

Чърчил се чувства толкова мразен, пътят му на партиен боец и политик е изпълнен с грешки, провали, обвиняван е за смъртта на хиляди войници и краха на Галиполската операция. Но той има фраза и за това - „човек, който не се променя, не може да промени нищо“.

Всъщност в „Най-мрачният час” словото на съпругата е по-блестящо от това и на тримата основни герои политици. Няма какво да се чудим, режисьорът Джон Райт има вкус към острото, точно и духовито женско слово (“Гордост и предразсъдъци“) и иронията на такива романи като „Ана Каренина“, също екранизиран от него.

Подобно на филмите за добри и лоши ченгета, няколкото набега в семейния мир и хармония на Чърчил са лаконични, имат вид на застинали кадри със семейни снимки. Но говорят повече за героя, отколкото дори политическото му поведение и почти всеизвестните му военни решения и виждания. Дори само в мизансцена на семейното отпразнуване на назначението лаконично и красноречиво са подсказани архетипните отношения в това семейство. Любимата дъщеря е приседнала в краката му, умилква се, а другите млади роднини следят това с мрачно разбиране. Останалото няма какво да ни го разказват.  

Чърчил и врагът

Образът на врага е видим за кратко в началото на филма с няколко документални кадри на роботизираните военни редици на нацистите, с втъкнати на главите каски. И фюрерът, наведен над военна карта, чертае погрома на толкова народи, докато маршали и генерали притихнало го слушат, като че ли са на семеен обяд. По-късно, някъде в средата на филма, ще чуем неговите поривисти речи, подслушвани и записвани в едно от помещенията на Военния кабинет. Чърчил ядно затръшва вратата, за да спре звука на немската реч. Врагът присъства опосредствено и чрез кратерите от бомби, разровили и опожарили френската земя толкова близо до британския бряг, която Чърчил обхожда с поглед от самолета си, охраняван от ескадрила.

Другия вид свои врагове Чърчил назначава във Военния кабинет – министъра на външните работи Халифакс и предишния премиер Чембърлейн. Те го притискат да подпише примирие, но Чърчил изживява мъчителни съмнения и без тяхна помощ. Обаче взел веднъж своето решение, той не може да бъде спрян.

През това време кралят не се церемони много-много с Чърчил. При аудиенцията политикът му целува ръка, а Джордж VI я избърсва в дрехата си и не успява да се сдържи да го атакува за начина му на живот, все едно му е съпруга – за пиенето, храненето, следобедния сън. Това прикрива, разбира се, стари разминавания и грехове.

В тази сюжетна линия подходът за ваене на образа вече е друг – през целия филм Чърчил прави отстъпки на политически противници, умилква се на съпругата си, манипулира съюзниците си, печели душата на секретарката си. Но с „величеството“ се отнася със сдържано достойнство и чувство за вътрешна свобода, съчетана с иронична раболепност. До края на филма ще успее да превърне Джордж VI в свой съмишленик и истински партньор.

Народът като аргумент на лидера

Антуражът на Чърчил е използван лаконично, но красноречиво като един от най-сигурните способи за обрисуването на героя. Машинописката е плаха, но предана и първа навява на Чърчил мисълта, че британците не са изгубили духа си, въпреки пораженията и загубите на близки във войната. А лек, духовит блицдиалог ознаменува всяка сутрин чувствата на прислугата относно политическата му кариера.

Народът и лондончани се появяват в забавен каданс по пътя на премиера до парламента в слънчевия ден на приемане на поста, сякаш уловени в мига пред взрив или бомбардировка. Чърчил се вглежда в лицата и ежедневието на съгражданите си и сякаш виждаме с неговите очи изпитанията, които им предстоят, благодарение и на неговите войнствени речи. Защото враговете му твърдят, че той най-напред е мобилизирал английския език и го е пратил на война.

В друг епизод, вече в средата на филма, Лондон е потънал в мъгла и дъжд. Хората извършват ежедневните си дейности, хвърлят боклука, крачат с угрижени по своите дела лица, и ние сетивно усещаме колко скъпо е това на Чърчил, защото е само временно спокойствие.

Прелетявайки над бреговете на Британия и Франция, веднъж той отвисоко ще срещне погледа на малко дете, което гледа към самолета и го кадрира с пръсти. Това е един визуален рефрен във филма – ще виждаме Чърчил във величавата си самота на безкрайна отговорност, кадриран и изолиран в рамката на асансьора, на вратата или прозореца.

Въпреки визуалната и сюжетна подготовка дотук, най-спорният и дразнещ отрязък е слизането на Чърчил сред народа. Този полуизмислен епизод (по-късно всред бомбардиран Лондон Чърчил наистина често ходи сред хората, общува с тях, в биографията си дори споменава, че плаче заедно с тях) проследява возенето на премиера в метрото след съвет от краля. Чърчил сяда между стъписани пътници, пуска простонародни шеги, искайки да усети духа им. Епизодът изглежда по-гримиран и изопачен и от самия Гари Олдман, главно заради реакциите на пътниците.

Но не можем да не признаем, че този епизод е добре втъкан както в логиката и фабулата на филма, така и разработен от самия Чърчил и употребен със замаха на опитен сценарист. Той умело използва епизода в метрото, за да го изложи, разкаже и поукраси първо в парламента. И постигайки необходимата бравурна патриотична реакция, чак тогава да отиде във Военния кабинет и там да мултиплицира ефекта.

В повечето случки и слова на този изпипан филм е заложен именно такъв ефект на верижна реакция, струпани причини и последствия в строен цикличен кръг, който води от поражение до победа. Както и обратното, от победа към незаслужено поражение – защото един от финалните надписи ни припомня, че след победата във войната Чърчил губи изборите.